По
случай 170 години от рождението и
125 години от смъртта на архиепископ
Рафаил
Попов
Паметната 1876 година вписа
Стрелча в националната история с големи букви.
Когато през февруари 1876
година Бенковски възстановява там революционния комитет и стрелчани активно се
включват в подготовката на въстанието за избавяне от петвековното политическо и
духовно робство, в първата Отоманска столица-Одрин, изгаря в огъня на
национално-църковната борба един от най-заслужилите пред олтара на Отечеството
стрелчани - Рафаил Добрев Попов. На 23 февруари (6 март) 1876 година умира
отровен от враговете на българската национална кауза, главата на
българите-християни, съединени с римокатолическата църква в Отоманската
империя.
«Твърд и не без способности,
тоя рилски подстриженик и дякон на Авксенти Велешки с упоритостта на стрелчанин
бе продължил навред из България делото на Унията, от която не отстъпи до края
на живота си».1 Така оценява дейността му Българският патриарх
Кирил, който е задълбочен изследовател на Българското възраждане и принципен
противник на Унията.
За да се оцени правилно
историческото дело на Рафаил Попов, трябва да си припомним историческата
обстановка, в която живее и работи. Турската империя е «болният човек». Обществено-икономическата
криза в империята и външният натиск принуждават султаните към модернизация на
държавата. Махмуд II
започва т.н. ТАНЗИМАТ (ера на щастливата организация). Осъвременява държавното
право и преустройва армията по европейски образец. Синът му Абдул Меджид
продължил и разширил реформите. През 1839 година издал известния ХАТИ-ШЕРИФ, с
който гарантирал сигурността, честта и собствеността на всички поданици,
справедливо разхвърляне и разпределение на данъците и реда за рекрутиране на
армията. Под натиска на Русия и преди всичко на Франция през 1856 година той
прогласил и ХАТИ-ХУМАЮНА за признаване свободата на съвестта и подобряване
участта на християнското население. Тези реформи, разбира се, не са проведени
цялостно поради съпротивата на силните консервативни ислямски кръгове.
Репресивното управление продължавало. Все пак била създадена законова основа за
възродителни процеси в българското общество. То се изразявало преди всичко в
борбата срещу втория поробител - Гръцката православна църква, срещу откритите и не без успех опити за
денационализация - погърчване на българския етнос.
Поради бурното развитие на
възрожденските процеси в българските земи - Тракия, Мизия и Македония, България
постепенно застава в центъра на Източния въпрос.
След Кримската война (1856), от
която Русия излиза победена, Франция проявява голям интерес към някогашната
силна Българска държава, а след това провинция на Отоманската империя. Темата
за България се явява вече на страниците на френския печат. За нея говорят интелектуалци,
дипломати, мисионери, а след кланетата по време на селските въстания в
Северозападна България - и френският народ. Официалната френска източна
политика е да се запази целостта и единството на Турция, да се укрепи
Босфорския бастион срещу Русия и нейните претенции за Балканска хегемония.
Запазването на Отоманската империя Франция вижда чрез реформирането и, чрез
модернизация на турската икономика, политика и култура на буржоазни начала,
като се намалят и унищожат вътрешните национални и социални противодействащи
сили.2 Ядрото на европейска
Турция - българските провинции. трябва да се запазят чрез отстраняване на
турските произволи, реформа на правосъдието и местната власт, разширяване на
търговията с Франция и засилване на католицизма. Успоредно с това се полагат
сериозни усилия за създаване на българска интелигенция със западна ориентация,
за разпространение на френския език, литература и култура, за осъвременяване на
просветното дело чрез внедряване на модерни педагогически методи.
Франция се намесва в духовния
живот на България чрез подкрепата на българската кауза в българо-гръцкия църковен спор и чрез
проникване на френския католицизъм, а след 1860 година - и чрез подкрепа на
българската католическа църква с източен обред. „франция първа лансира идеята
за самостоятелна българска църковна институция, с която изпреварва и ускорява
развитието на програмните искания на българското национално църковно движение.
Укрепва вярата на българските църковни дейци в бъдещата победа».3 За осъществяване на своето влияние в
българските земи Франция подкрепя усилията на папа Пий IX за проникване на католическата вяра в Ориента и
дейността на католическите ордени «Свети Лазар» и Асомпсиона от Ним.
Още по-амбициозна и агресивна е
политиката на Русия на Балканите и главно в българските земи. По същество тя е
анти българска. И Русия се стреми да запази Отоманската империя, като буфер
срещу стремежите на западните държави към Изтока. При това тя категорично
подкрепа гръцката патриаршия в стремежа й да подчини всички християни на
Балканите под своята църковна власт. Турското правителство също припознава
Вселенския патриарх като единствен «главатар на „рум миллет”а т.е. не мюсюлманските
народности. Тогавашният министър-председател на Русия Горчаков формулира
руската политика така: «Русия е не за промяна, а само за подобряване статуквото
на Балканите» 4. Още по-точно и ясно е изразена тогавашната руска
политика от граф Н.П.Игнатиев, който от 1861-1864 г. е началник на Азиатския
департамент във Външното министерство на Русия (в чийто прерогативи е
политиката на Русия в Източна Европа), а от 1864-1877 г. е посланик на Русия в
Цариград. В своите «Записки» той пише «За да бъде властта ни здрава и да не
изисква извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено
подчинение съседните области и да превърнем българо-гръцкото население, от една
страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в
постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във
враждебен лагер».5 И
по-нататък «Да предприемем самостоятелно решаване на източния въпрос в руски
смисъл, т.е. образуването на еднокръвни и единоверни нам области, неразривно
свързани с Русия и проливите бъдат предоставени на наше разположение».6 Подобна е била и завоевателната политика на
Австро-Унгария. Съперничеството й с Франция при инвазията на католическата вяра
на изток е допълнителна пречка за благоприятното решаване на църковния въпрос.
Стремежът на Англия, Германия и САЩ да налагат протестантството и стабилизират
Турската империя не е способствал за успеха на българските стремежи.
И така, перспективите на
българската национална революция се оказали фатално зависими от
противоборството на Великите сили по „източния въпрос” и стремежа им за
господство на Балканите.
Неблагоприятните външни условия
за България се съпътстват и от още по-тежкото положение на българите в
империята. Един съвременник свидетелства: «Народът беше съвършено убит духом и
нямаше никакво народно съзнание. На пръсти се четяха по-съзнателните българи, и
тях ги беше срам да се наричат такива. Ние бяхме между другите народности както
са циганите сега… хора без никакво светско и духовно началство, без никаква
книжовност. Прост и невеж, смазан от робски страх…. Гръцките владици ги
стрижаха като овчарско стадо… Преследването от християнска (гръцка) страна беше
по-строго и по-омразно».7
При тези условия за национално
освобождение е било немислимо. Народните водачи, преди всичко духовници (Неофит
Бозвели, Иларион Макариополски, д-р Ст.Чомаков и др.) правилно насочват
народното негодуване срещу гръцката патриаршия, за самостоятелна църква, за
използване славянобългарския език в църковното служене и училищата, за владици,
попове и учители из средата на българите. Ръководен център на тази борба се
обособява Цариград, където има многобройна българска колония и където е
съсредоточена най-издигнатата част от тогавашната българска интелигенция. Кулминация
на тази борба е т.н. „Български Великден”. На 3 април 1860 година в българската
църква Св.Стефан в Цариград за пръв път владиката Иларион Макариополски,в
съслужение и с дякон Рафаил Попов, не
споменава в службата си Вселенския патриарх, а вместо него - турския султан.
Този акт,първи опит за църковна независимост е посрещнат на нож от патриаршията
и руското посолство в Цариград, но е бурно акламирано от българското население
.Отхвърлена е властта на патриарха . Тази постъпка е последвана в много църкви
из цяла България. Започва се изгонването на гръцките владици от епархиите.
Противниците на българската кауза отговарят с репресии. Свиканият патриаршески
събор лишава от сановете им владиците Иларион Макариополски, Авксенти Велешки и
Паисий Пловдивски. По-късно, през април 1861 година. Патриархът със
съдействието на руския посланик и Високата порта заточва първите двама в Мала Азия,
а Паисий - в „Света гора”.
От този момент се активизира
по-радикалната група от българските първенци и общественици начело с Драган
Цанков, Д-р Миркович, Никола Сапунов, Манол Иванов, дякон Рафаил Попов,
архимандрит Макарий и др. Трибуна на тези българи е вестник «България», който
излиза от м.март 1859 до 1863 г. Подкрепени от ръководителя на лазаристите в
Цариград Йожен Боре, те лансират идеята за съединение (Уния) с
римокатолическата църква като най-пряк и сигурен път за сдобиване с българска
църковна йерархия и припознаване от високата порта на българите като
самостоятелна народност.
Тезата на родолюбивите българи
около вестник «България», редактиран от Драган Цанков, е:
·
гръцкият патриарх, който
не е каноничен, и няма каноническа власт над българите, никога не ще допусне
учредяване на българско църковно самоуправление;
·
султанът не ще може да
стори това, защото не е нито папа, нито
патриарх;
·
Високата порта няма да
утвърди самостоятелна йерархия на българите от страх да не би по-късно те да
поискат пълна свобода;
·
противниците на Унията са
руски оръдия, егоисти и се стремят към руските пари;
·
българските владици,
както гръцките, са без благочестие и са користни и трябва да имат над себе си
папата за контрол и напътствие;
·
най-голямата европейски
сила Франция ще подкрепи българското дело;
·
и не на последно място,
българските християни ще се върнат там където са били по времето на цар Борис,
цар Калоян и цар Борил.
Позабравените исторически факти подкрепят
последното твърдение. За покръстването на българите (865 г.) Борис I се обърнал към византийския
патриарх Фотий и римския папа Николай I. Последният изпратил двама свои пратеници, но
цариградският църковен събор (869-870 г.), на който е имал делегати и Борис I, решил новоучредената българска
църква (870 г.) да премине към източната, византийската църква.
През
1204 г. цар Калоян сключил Уния с римския папа, която просъществувала до 1231
г., когато Иван Асен II дал дъщеря си за жена на византийския император и
отхвърлил Унията.
Естествено, идеята за Уния била
посрещната враждебно от някои среди. Тодор Бурмов от Габрово, Ботьо Петков от
Калофер и др. в редица свои публикации в протурския «Цариградски вестник»,
издаван с руски пари, се изказали против Унията, защото се отстъпвало от традиционната
вяра на дедите ни и защото имало опасност за разделяне на обособяващата се
българска нация. Под въздействието на цариградския си дописник, Г.С. Раковски в
своя «Дунавски лебед» започва остра полемика с вестник «България» и Драган
Цанков, която се изражда в кавги и лични обиди.
Въпреки това, инициативата за
Уния бързо се разпространява. През м. юли 1859 година в гр. Кукуш, където в
момента учителства Димитър Миладинов, първенци на града начело с Нако Станишев,
за да се отърват от своеволията на гръцкия си владика, се обявяват за униати.
Изпращат молба до папа Пий IX да ги «приеме в стадото си и под крилата си».
Патриаршията се стреснала и по настояване на руското посолство изпраща Иларион
Макариополски да потуши бунта. Гръцкият владика е сменен, а за епископ бил
ръкоположен българин.
Дейна помощ за отделяне на
българите от цариградската патриаршия оказвали и голямата емигрантска колония
на поляците в Турция. След третата подялба на Полша и особено след жестокото
потушаване на Варшавското въстание от Русия през 1853 г. големи емигрантски вълни заляло
Западна Европа и преди всичко Франция и Турция. В Париж се образувало
емигрантско правителство начело с княз Чарторишки, а в Цариград -негова полска
мисия начело с известния писател Михаил Чайковски, който по-късно се потурчил и
станал турския Садък паша.
Когато Неофит Бозвели и Иларион
Макариополски изпращат писмена молба до Високата порта за даване на черковни
правдини на българите. Те имали чести контакти със Садък паша. Когато
патриархът ги заплашил със заточение, с помощта на пашата те се укрили в къщата
на лазаристите „Сан Бенедето” в Галата.8 Но с намесата на руския
посланик Титов те все пак били заточени в Света гора.
Акцията на 3 април 1860 г. в Цариград и постигнатите
резултати в Кукуш възпламенили духовете. Страстите се задълбочили. Духовният
кипеж обхванал калфите и чираците в Балкапанските работилници. Силите се
консолидирали. Идеята за съединение с католическата църква станала
господстваща. На тази духовна ориентация не били чужди народните водители
владиците Иларион Макариополски и Авксенти Велешки, пловдивския представител
Ст. Чомаков, епитропите Н. Сапунов и М. Иванов и др. Един от най-ревностните
привърженици и организатори бил дякон Рафаил Попов. Подготвена и обсъдена била
молба до папата и датата на връчването й. Искрата възпламенила българското
недоволство, когато поп Димитър от Балчик, ръкоположен от българските владици в
Цариград, не бил признат от варненския гръцки владика и по негова молба
турската полиция го конвоира в Цариград, за да бъде заточен. С помощта на
недоволните цариградски българи, той се укрил пак в католическия манастир Сан
Бенедето.
Историческият ден настъпил. В
неделя на 18 декември 1860 година множество българи, предимно младежи, се
събрали пред българския метох, където било и жилището на Иларион Макариополски.
Последният, след срещата си с руския посланик княз Лобанов-Ростовски, се оказал
„болен”. Настъпил смут и недоволство. Но след като владиката им казал, че той
няма да дойде и да подпише, но им дава всичките писмени молби от българските
общини от цяла България с искане за самостоятелна българска църковна йерархия,
така че подписите на народа са по-важни от неговия, екзалтираното множество
тръгнало към Бейолу. По пътя си българската делегация се умножавала, за да достигне
до над 2000 души. Ето как един очевидец, панагюрецът П.П.Карапетров описва
случилото се: «Валеше дъжд. Повече от
2000 цариградски българи, предвождани от архимандрит Йосиф Соколски, игумен на
Габровския манастир, заедно с дякона си Висарион… архимандрит Макарий
(копривщенец), поп Тодор от Видин, поп Христо от Троян, поп Григор от Казанлък
- и тримата свещеници при българския храм в Цариград, поп Димитър от Балчик,
Рафаил Поп Добрев от Стрелец, дякон на владиката А. Велешки и още други някои
духовни лица…. Никола Е. Сапунов от Габрово и Манол Иванов от Стара Загора,
настоятели на българския храм в Цариград, Иван Бозвели от Казанлък, Димитър
Бракалов от Калофер, Иван Караджов (Клинката) от Клисура, Стоян Иванов Джейнов
от Копривщица, Димитър Ненов от Пазарджик, Драган Цанков от Свищов, Д-р Г.
Миркович от Сливен и мнозина стари и млади интелигенти, търговци, българи от
Бал капан хан и от други търговски ханове в Цариград ….”9
Действително множеството
впечатлява с броя си и със своята териториална и социална представителност. То
изпълва резиденцията и двора на католическия апостолически викарий архиепископ
Павел Брунони. Посреща ги самия Брунони, арменокатолическият патриарх Антоний
Хасун и много духовници от латинския и арменокатолическия обред, банкери,
държавни служители и търговци. В заявлението, прочетено от казанлъчанина Христо
Ваклидов, се заявява, че българският народ желае да се върне към католическата
черква, че българите са имали своя йерархия, дадена им от папата, че гърците я
унищожили, и че сега народът иска своя йерархия, обаче обредите, обичаите и
славянското богослужение да се запазят. Молят папата да склони Наполеон III - император на могъща Франция,
да осигури закрила на българщината, както и патриарх Хасун да ходатайства пред
папата и Високата порта за признаването на самостоятелна българска църква. В
отговор патриарх Хасун казал, че той и архиепископ Брунони ще се застъпят пред
папата тази молба да се удовлетвори, а пред Високата порта да се признае
български началник на тази йерархия. Това се оформило с акт, който бил подписан
от присъствуващите от двете страни. Всички се здрависали и разцелували.
Радостни и весели те си разотишли.
Още същия ден Високата порта
била уведомена за станалото въз- съединение и на следващия ден министърът на външните
работи и изповеданията Али паша отговорил, че султанското правителството ще
признае българската униатска община. Архимандрит Макарий бил назначен за
привременен духовен началник. Както преди двадесет години княз Стефан Богориди
подарил къщата си във Фенер за православен храм на българите, така и сега един
богат арменец-католик подарил едно голямо здание в Галата за направата на храм
на българите-униати.
Въодушевлението било
неописуемо. Дюлгерският еснаф и преди всичко калфите само за 4-5 дни преустроили
зданието и целият долен етаж станал прекрасен храм. На Коледа (25 декември) той
се осветил и в него било извършено тържествено богослужение за Рождество
Христово, в което взел участие и дякон Рафаил Попов.
Така самостоятелната българска йерархия на съединените християни станала
факт. Това било 10 години преди признаването на зависимата от гръцката
патриаршия българска екзархия през 1870 година. Именно през тези 10 дълги
години бил построен Суецкият канал.
Когато говорим и се гордеем с „Български Великден” - 3 април 1860 година,
с още по-голяма гордост и признателност трябва да си спомним, че е имало и «Българска коледа” - 18 декември 1860
година.
Рухнала идеята на руския
император за единна гръцко-българска нация под скиптъра на Вселенския патриарх. Открили се
хоризонти за приобщаване на българския народ към европейската цивилизация.
За да се оцени станалото,
трябва да се напомни, че в Турската империя на признатите от правителството
религиозни общности се възлагали жизнено важни за населението граждански
функции. Ръководителите на тези общности били членове на Върховния имперски
съвет. Те от своя страна предлагали избираеми лица в местните провинциални
съвети, назначавали такива в околийските съвети, както и капуоглани
(пълномощник на общината пред турските власти) и мухтари (кметове на квартали и
малки селища). Те от своя страна водели регистри на населението, издавали
тескерета (паспорти) за пътуване, разпределяли данъците, издавали вули за
бракосъчетания и свидетелства за учителска правоспособност, заверявали
завещания, делби, договори и др. подобни.
В историческата борба на българите да се обособят като
самостоятелна нация, със свои институции релефно изпъква фигурата на
архиепископ Рафаил Попов.
Райко поп Добрев, поп Стайков
(след ръкополагането си за епископ той се подписвал Рафаил Попов) е потомък на
Продан Граматик и първи братовчед на многозаслужилия стрелчанин хаджи поп
Евстатий поп Проданов. Роден е през 1831 година. Още на 18 години става учител в
село Попинци,а по късно и в с. Поибрене - Панагюрско. След това едновременно
учителствува и учи при Найден Геров в Пловдив. Подстригва се за монах в
Карлуковския манастир «Света Богородица», Плевенско, на 24 август 1854 година.10 От 1854 до 1858 г. е учител в
Берковица. През 1858 година постъпва в Рилския манастир, където е въведен в
чин. Намиращият се там размирен владика
Авксенти Велешки оценява неговите способности и го взема за свой дякон и
протосингел.
В края на 1859 г. двамата
отиват в Цариград, където страстите кипят и борбата срещу гърцизма се изостря.
Авксенти приел риска на борбата, скъсал с патриаршията и станал най-близък
сътрудник на Иларион Макариополски.11 Рафаил Попов се увлича по
идеите на Драган Цанков, проповядвани в «България» и скоро става един от
най-ревностните привърженици на движението за съединение с католическата
църква, подтикван и от своя владика. По това време Иларион Макариополски е
изрекъл думите, отразени в дипломатическата кореспонденция на руското
посолство: „Остава ни само един изход: единственият шанс за нас е Унията с Рим.
Знам, че това е крайно средство, акт на отчаяние, който ще ни отдели както от
Русия, така и от Сърбия… Възможно е скоро да стигнем до там”.12
Рафаил Попов е един от първите,
които подписва молбата за Уния на 18 декември 1860 година. Активно участва в
изграждането на българската униатска община в Цариград. На 15.03.1861 г. той е
в състава на делегацията, която съпровожда Йосиф Соколски в Рим за
ръкополагането му от папа Пий IX за архиепископ и пръв духовен глава на българската
католическа църква от източен обред.13 Ръкоположен за свещеник, той
поема Одринската епархия. В сърцето на Тракия, Одрин заема особено място в
българската история.Космополитен град с разнообразно етническо население той е в плен на гръцкото
църковно и училищно дело. Българското население е подложено на бавна, но
сигурна елинизация. Специалните политически интереси на Русия към
проливите я карат да следи и се старае да контролира обществените процеси в
града и района. Затова и тук българският възродителен процес е особено труден.
Именно усилията на изключителна личност като Рафаил Попов са довели до налагане
на българщината в района. Корав българин и ревностен родолюбец, закърмен от
младини в революционния дух на Под балкана, кален в борбите срещу двойните
поробители, той проваля усилията на враговете на българската кауза и превръща
Одрин в център на униатското движение.
Увлича в борбата и своите
близки. Брат му Стоян - дякон Софроний Попов (р. 1833 г.) става учител в
първото униатско училище в града, а по-късно и в други селища от района. В
по-късен етап той е ръкоположен за свещеник, а след това и за архимандрит.
Най-напред бил канцеларист на общината в Цариград, а по-късно капукехая
(представител на епископа пред турските власти) и осъществява връзката с
апостолическата делегация.14 Начело на българската община застава
брат му Продан поп Добрев (р.1839 г.), подпомаган от шестима мухтари (кметове)
за различните одрински квартали. Третият му брат Ганчо (р. 1846 г.) е в Одрин и
също подпомага брат си, като вероятно работи по изграждането на пътя от
Цариград до Одрин. Четвъртият брат Атанас (р. 1848 г.) през 1867 г. е в
католически колеж в Рим, а през 1869 г. в Пловдив учи френски език и продължава
теологическото си образование. През 1869 г. Рафаил Попов завежда племенника си
Добри Стайков п.Добрев да се учи в римски католически лицей, където умира през 1873 г.
По това време в Цариград, в
резултат на обединените усилия на патриаршията и руското посолство, подчинени
на девиза «целта оправдава средствата», започва жестока борба и бърз процес на
разпадане на Унията. Още на 22 декември 1860 година владиците Иларион
Макариополски и Авксенти Велешки свикват консервативната върхушка на
българската колония и излизат с «Възвание» срещи Унията. Разбира се това не
попречва само след 4 месеца те да бъдат унизени с отнемане на сановете им и
заточването им в Мала Азия. За съжаление, и видни българи- възрожденци се
включват в нечестната борба. По идея на Найден Геров - руски поданик,
материално притесненият и подкупен от руското посолство П.Р. Славейков с измама
отвлича наивния Йосиф Соколски в Одеса (вж. Из архива на Найден Геров. София,
1911. Писмата на Найден Геров до княз Лобанов-Ростовски No 1642, 1643, 1646, 1647). Това
става само три седмици след ръкополагането му в Рим и тържественото му
посрещане в Цариград от правителството, дипломатическия корпус и българската
колония. От Одеса дядо Йосиф е въдворен в Киевската лавра. На този „киевски
затворник”, въпреки молбите му не му е позволено да се завърне в родината нито
след учредяване на българската православна Екзархия, нито след освобождението
на България, а умира там през 1879 година. В специална историческа забележка
Рафаил Попов в своето „Окружно писмо до съединените българи” от 1865 г. описва
този случай.
Поради различни причини
напускат Унията и Цариград, и идеолозите и водителите Драган Цанков, Г.
Миркович, Н. Сапунов, М. Иванов, архимандрит Макарий и др. Стоически устоява
обаче Рафаил Попов. За него П. П. Карапетров свидетелствата „той беше честен и
разумен човек… имаше средно образование и стоеше много по-високо във всяко
отношение от мнозина тогавашни владици; …. Начетен човек и знаеше добре гръцки
език, а сетне кое сам, кое с учители научи френски и турски езици; той беше
смирен, с неукоризнено поведение и крайно честен човек, заради това и остана до
смъртта си униатин”.15 Ето какво изповядва Рафаил сам в своето
«Окружно писмо» (стр. 4) „не че и мене са не направиха най-прелестни обещания,
но всякога във неизречената си милост за вас и за мене, Исус Христос ми направи
това добро да ги отбутна”.
Независимо от упадъка на
Унията, в Цариград младият и енергичен Рафаил Попов, с насърчението и
подкрепата на френския консул Шампоазо и австрийския Камерлоер, въодушевен от
идеята за ориентиране на българския народ към Запада, бързо превръща Одрин в
униатска крепост. За кратко време 1500 български семейства припознават Унията.
На следващата 1862 година техният брой нараства на 2500 семейства. Следващата
година привлича към униатската църква легендарният монах Панталеймон с неговите
два манастира, един метох и над 150 монаси и монахини. Те стават огнища на
униатското движение. Големи успехи са постигнати в Малко Търново и целия
Странджански край. Всичко това спомага за преодоляване кризата в българската
униатска църква. Назрява необходимостта от нов владика на съединените българи.
Апостолическият делегат в Цариград Брунони през април 1863 година предлага на
конгрегацията във Ватикана Рафаил Попов да бъде определен за граждански
началник на съединените българи. През януари 1864 година Рафаил Попов е
признат от турското правителство за „граждански началник” на „католическия
булгар миллет”.
Една година след това, през
март 1864 година, с декрет на Ватикана той е назначен и за апостолически
администратор на българските католици от източен обред в Отоманската империя и
въздигнат в архимандритски сан с право да извършва архиерейски богослужения.
Влиянието и авторитетът му нарастват. Вече е член на Върховния имперски
съвет – Меджлиса
. По негово предложение
резиденцията му се премества в Одрин, а в Цариград остава негов
представител.
На 1 ноември 1865 година
най-тържествено в цариградската църква «Св. Йоан Златоуст», Рафаил Попов е
ръкоположен за епископ от специално натоварен от папата Рутенски архиепископ Йосиф Сембратович
в съслужение с мелхитския патриарх Й. Григорий и гръцкия униатски епископ
Милетий. Присъства и Апостолическият делегат в Цариград, арменокатолическият
патриарх Хасун, много римокатолически и униатски свещеници, френският и
австрийският посланици и много народ. На
2 декември същата година султанът издава берат, с който го признава за «сер
епископ» (духовен глава на българите - католици от източен обред в Османската
империя). Затвърдяват се окончателно позициите на българската униатска църква.16
Последват протоколните
официални посещения на министрите и всички акредитирани посланици, както и на
ръководители на църковните общности в Цариград.
И отново на упорита работа. Постоянното си
присъствие запазва в Одрин, а в Цариград назначава свой пълномощник за връзка с
правителството и папския делегат. Съставя и разпраща знаменитото си „Окружно
писмо на преосвещенныйтъ господинъ Рафаилъ до съединенныты българы”.17 Редактира
и утвърждава за печат в придворната държавна печатница във Виена през 1867
година на „Малкий катехизис или съкращение на християнското учение”.
През април 1866 година
предприема 8-месечна обиколка на обширната си епархия в Тракия и Македония.
Подобна обиколка предприема и през 1868 година. Създава и укрепва униатски
общини, ръкополага свещеници, съдейства за строителството на църкви, за
построяването и откриването на училища. Пише писма.18 Води личен дневник.
Морално и материално в тази му
дейност той е подпомаган от Ватикана, френското и австро-унгарското
правителства, от Комитета за подпомагане разширението на вярата на изток с
председател Пьотьото, от Комитета към полското емигрантско правителство начело
с княгиня Чарторижка.
С негово съгласие от април 1865
година му е даден за протосингел еродираният теолог отец д-р Викторен Галабер -
асомпционист, който неотлъчно го следва, подпомага и съветва. Придружава го при
всичките му обиколки в епархията, има големи заслуги за израстването и успехите
му. От села и градове продължават да постъпват нови и нови молби за
присъединяване към Унията. Остро изпъква нуждата от свещеници и учители.
Откриват се училища и семинарии. Много младежи са изпратени в Рим, Хърватско,
Католическия колеж на Бебек, Галата сарайския лицей Бейрут и др. През 70-те
години на 19-ия век униатската църква е поставена на здрави основи. Обширната
епархия на Рафаил Попов има вече статут на викарият (папско наместничество) с
над 11000 униати, 15 свещеници, 2 манастира, 150 калугери и калугерки, редица
църкви и училища. Одринското училище се превръща в гимназия и става
притегателен център за младежите от всички български краища, като изиграва
важна роля при утвърждаването на българската нация.
През юни 1867 година Рафаил
Попов посещава Рим и присъства на тържествата по случай 1800 години от смъртта
на Св. Петър и годишнината от коронацията на действащия папа Пий IX. Оказано му е голямо внимание
и уважение от ръководителите във Ватикана. През това време има сведения, че е посетил и гр. Ним във Франция,
където е седалището на ордена на асомпционистите. Второто му посещение в Рим
е през 1869-1870 г., където взема участие в заседанията на Първия ватикански
събор. Тогава, заедно с брат си архимандрит Софроний, посещават и много градове
в Франция. От 25 до 28 Август 1870 г. те са в манастира «Нотр дам де ла Салет»
и присъстват на тържествата по случай
Явлението на Св. Богородица на върха на
Алпийската планина край гр. Гренобъл. Тук, в присъствието на духовни и светски
първенци на просветена Европа епископ Рафаил посветил България на Св.
Богородица. В края на месец Август 1872 г. Рафаил Попов посещава, както той се изразява ,«своето
отечество Стрелча». Той и свитата му са посрещнати най-тържествено от
населението на целия район. Тук той престоява 12 дни.
Успехите, а и перспективите за
ново разширение на униатското движение тревожат враговете на българското
национално дело и на католическата църква. Особено ги плаши Рафаил Попов -
човек с дълбока проницателност, твърд характер и последователност в намеренията
и делата си. Всяка негова стъпка внимателно се следи от дипломатите на Русия в
Цариград, Одрин, Солун, Битоля и Пловдив. Всяка публична изява на Рафаил попада
в докладите им до Азиатския департамент в Петербург, където се анализират и се
изработва стратегия за противодействие. Големи са сумите в безотчетния фонд на
руското консулство в Одрин, които щедро се изразходват от Золотарев в борбата
срещу униатството. Не се колебаят да използват и по-твърди методи - шантаж,
заплахи. Така след ръкополагането на Р. Попов за епископ, граф Н.П. Игнатиев
изпраща при него неколцина българи - негови по-раншни познати, за да го
„смъмрят”. В доклада си до Външното министерство на Русия от 16 ноември 1865 година
той пише: „Те лесно успели да го сплашат достатъчно, за да се откаже за момента
от пътуване до Одрин и Солун ….. с цел да съживи делото на Унията. При
положението, в което се намират понастоящем духовете по тези места, това
пътуване би предложило почти сигурни шансове за успех”.19 Агентурата
му обаче се е заблудила. Както се каза по-горе, още през април 1866 година
епископ Рафаил Попов е предприел своята успешна обиколка.
Цариградската патриаршия е още
по-безогледна и непримирима, защото Рафаил Попов изтръгнал из ръцете й
значителни райони от Тракия и Македония, считани дотогава за чисто „елински”.
Със санове и пари тя примамва духовници присъединили се към Унията, махзарите и
клеветите до турските власти са ежедневие. Австрийският консул в Солун в доклад
от 6 април 1875 година до граф Андраши пише: „Католическата уния на
българите е смятана от гръцка страна за оная партия, която желае да възстанови
държавно България под закрилата на другите Велики сили без Русия”.20 Съпротивата от страна на турските власти
е често явление. Организират се провокации срещу самия епископ Рафаил. Валията
в Одрин му обръща внимание, че се държи не като рая, а като чужденец.
Солунският валия пречи на пътуванията му из Македония като през април 1875
година в изпълнение на заповед на Великия везир му заповядва да напусне Солун и
се прибере в Цариград.
Не малко сили изразходва Рафаил
Попов и в борбата срещу полските духовници - емигранти в Турция, които искали
да наложат латинския обред в богослужението. Той ревностно пазел езика и
традициите в българската църква - това, което привличало българите към Унията.
Постоянен негов спътник бил
недоимъкът на средства за построяване и поддържане на църквите и училищата, а и
за ежедневните му битови нужди.
В разгара на подготовката на Априлското
въстание, на 23 февруари (6 март) 1876 година, архиепископ Рафаил Попов
за последен път отбелязва в дневника си литургията, която отслужил в черквата
«Св. Пророк Илия» в Одрин. Преоблича се и отива бодър и здрав в Меджлиса на
важно заседание със султански комисари. Преди него е заел мястото си гръцкият
православен владика. Почерпват ги с черешово сладко. Само два часа след това той
неочаквано умира
. Симптомите недвусмислено
говорят за отравяне. След отвличането на Йосиф Соколски в Русия, Рафаил Попов
става втората жертва на враговете на Българската уния. Но не и последната.
На 6 май същата година архимандрит Софроний също внезапно умира в Цариград21,
при това със същите симптоми. Софроний е бил определен за заместник на
починалия си брат и отишъл в Цариград, за да се представи пред високата порта и
получи султански берат. Противниците са по-експедитивни. За постигане на целите
си те не подбират средствата, отстраняват двамата пламенни родолюбци от
ръководството на българската униатска църква. Но самата църква оцелява. И днес
тя се ръководи от екзарх в София.
Цариградският вестник „Ден” от
13 март 1876 година написа: „Българският народ изгуби един от най-първите си
благодетели и покровители във всяко отношение”. След смъртта на Софроний,
същият вестник на 8 май 1876 година отбелязва: „Вън от религиозните им
убеждения, нашият народ изгуби в лицето на тия двама братя, двама добри
патриоти и помощници за въздигането на българския народ в реда на съседните си
народи”.
Погребението на Рафаил Попов на
25 април (8 март) 1876 година станало при небивала тържественост. Военна
музика, целият духовен клир на града, консулите на Франция, Австрия, Италия,
Белгия и Испания, всички ученици от българските и католическите училища и
гимназии, голямо множество граждани. Погребан е седнал на престола си, облечен
в архиепископските си одежди, пред олтара на епископската църква «Св. Илия» в
Одрин.
Полярно противоположни са
оценките на униатското движение. Повечето от изследователите на Възраждането, и
преди всичко патриарх Кирил, го представят като вредно, подбудено от Франция и
Ватикана, посягащо на традиционната вяра и заплашващо консолидацията и
единството на нацията. Тази позиция е в унисон с политиката на власт- имащите и
„хляб” и титли даващите и затова е господстваща.
Втората линия в оценките обаче
е противоположна. Унията се стреми към възстановяване единството на
християнските църкви; откриване възможности за тясно общение с цивилизована
Европа; революционизира народната борба срещу гърцизма, за самостоятелна българска
църква и нация. Интелигенцията и младото поколение тръгват по един по-бърз и
по-сигурен път за извоюване на граждански и църковни правдини като етап към
националното ни освобождение. Унията предизвиква намесата на Франция, Австрия,
Англия пред султанското правителство за признаване наличието на «булгар
миллета» и отделянето му от «рум миллета». И не на последно място, тя
принуждава царска Русия и патриаршията към нов подход и отстъпки по «Малкия
Източен въпрос» - българските национално-църковни искания. Униатството като
обществено движение не пречи, а подпомага националната консолидация. Известна е
ролята на Унията за бурното навлизане на международно признатия френски език в
българските територии, за модернизиране на българското просветно дело, за приобщаване
на българите към достиженията на западната цивилизация след Ренесанса. Всичко
това показва, че идеята за Уния с Рим намира благодатна почва у нас.
До Освобождението основната
част от интелигенцията със средно образование се подготвя в 22-те мисионерски
училища, гимназии, колежи, семинарии. Над 250 най-изтъкнати български
възрожденци получават солидно образование, за да станат прочути учители,
духовници, писатели, общественици, търговци. Повече от 31% от българите с висше
образование преди Освобождението на България са френски възпитаници - близо 100
лекари, юристи, литератори, книжовници, агрономи, лесовъди и пр.
Развива се книгопечатането и
издателското дело. Над 20 учебника за средните училища по непознати дотогава
предмети - физика, логика, ботаника, зоология, география, изкуствознание и пр.,
са отпечатани за българските училища. Чрез френски преводи се пренася
педагогическият опит на други напреднали страни - Англия, Германия, САЩ,
Италия.
Тези безспорни заслуги на
българското униатско движение официалната историография или подценяваше, или
премълчаваше. Това недопустимо отношение към нашето историческо наследство
продължава и до днес, независимо че през последните години се публикуваха
по-обективни и несъобразени с политическата конюнктура исторически изследвания
и документи. Нека се надяваме, че съвременните български историци ще съумеят
по-обективно да проучат, оценят и запознаят просветеното българско общество с
голямото дело на българското униатско движение и в частност с подвига на
знаменития син на Стрелча - архиепископ Рафаил Д. Попов, стоял 12 години начело
на българската католическа църква от източен обред.
