ПРИНОС НА СТРЕЛЧА И СТРЕЛЧАНИ

ПРИНОСЪТ НА СТРЕЛЧА И СТРЕЧАНИ

Мнозина, и млади и стари, и образовани и не до там образовани знаят за автора на духовния химн на България - „Върви, народе възродени”, н а класическите басни:„Орел и охлюв” и „Бухал и светулка”,  и на много други стихове, афоризми, епиграми – гневна сатира на обществените и социални недъзи. Това е Стоян Михайловски-/1856-1927/- един от великите българи  писател ,общественик, журналист, съдия, адвокат, доцент в Софийския университет, член на БАН, депутат, председател на Върховния  македоно-одрински  комитет /1901 – 1903/ и пр,

         Малцина обаче знаят, че за неговото развитие и израстване е допринесъл един знаменит стрелчанин – Епископ Рафаил Попов /1831-1876/.

         Стоян Михайловски е син  на видния  предосвобожденски  книжовник, общественик, почетен член на Българското книжовно дружество, цензор на българските книги в султанското правителство и виден борец срещу фанариотското духовенство – Никола Михайловски /1818-1892/, който е брат на  владиката Иларион Макариополски.

През 1872 година  Стоян завършва Императорския  лицей в Цариград, където е обладан от френските енциклопедисти – Русо, Волтер, Дидро. Съвсем естествено е било неговото и на родителите му желание да продължи висшето си образование във Франция. Товa наложило Никола Михайловски да се обърне с молба за препоръка от влиятелния тогава униатски Епископ  Рафаил Попов. В отговор на тази молба Епископа му пише следното писмо:

        

„ Ваше Благородие,

Писмото Ви с дата  22 декември миналата година приях и разумях добре.

           Направих според желанието Ви рекомендация за Г-на  сина Ви Стояна, която Ви провождам. Понеже съм  имал случая да се запозная  по-отблизу с Г-на Стояна  не ми дава сърце да  се съмнявам на неговото честно отношение и благонравие.

            Като молителствувам Вас и цялото Ваше домородие от сърце моля приемете искрените ми почитания към Г-на Стояна, на когото желая добър успех в святото предпринимание, и оставам към Вас  с дълбоко почитание.

Одрин.12/24 Януарий 1875 г. Р.Д.ПОПОВ

Епископ-управител на съединените българи”

През  периода 1872-1874 г. Ст. Михайловски е бил учител в гр. Дойран и активно се е включил в борбата на българите срещу владиката-фанариот поради което е арестуван, бит  и изгонен от града. Отишъл в гр. Солун, където по това време Рафаил Попов е отседнал при втората си обиколка на Македония.  Двамата са се срещнали и навярно са организирали  заминаването на Михайловски за Франция. В дневника си Епископа е записал на 6 март 1875 г.: „С. Михайловски,учител дойде от Дойран настационара. Разходи.” Очевидно Р. Попов е подпомагал и финансово надарения младеж за обучението му в Юридическият факултет в Екс ан Прованс – Франция.

Август, 2008                                                                          Христо Найденов

СТРЕЛЧАНСКИЯТ ХРАМ-ПАМЕТНИК НА ЗАГИНАЛИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО И ОБЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Априлското въстане-1876 г допринесе твърде много за освобождението на България, но то донесе  и най големия погром  над живота и  имота на стрелчани .Цветущото село даде стотици жертви – убити, изклани, обесени, заточени и прокудени. Селото е изпепелено. Руските освободители на 1.януари 1878 г. заварват едва седем оцелели къщи. Хората преживяват в землянки, колиби и дървените бараки дарени от фондацията на Лейди Странгфорд. И в тези тежки времена стрелчани извършват истинско чудо.Обладани от патриотични и религиозни чувства, опиянени от свободата,  още през м.януари 1878 г решават и само за три месеца през зимата построяват храма „Св. Неделя” на мястото на стара  църква разрушена по време на кърджалийските набези. Построяват каменен храм - първата обществена сграда  в селото и то  преди да осигурят покрив на децата си . /За съжаление не кърджалии, а българи-стрелчани през 1976 г. разрушиха този паметник на единението и духовният подем  на стрелчани  „защото обичали Стрелча” /. В тази църква, без особена архитектура и обзавеждане , се събират и  съхранени от населението стари църковни реликви -  стари евангелия и други църковни книги, разпятие останало от старата църква „Св. Неделя Огняна”, превърната в турска джамия. Освещаването на храма  извършва Епископ Гервасий през 1882 г. През същата година за задоволяване на нуждите на населението от училищна сграда , остатъка от събраните средства църковното настоятелство предоставя  за построяване на първата училищна сграда след освобождението /по късно читалище и кино/.

                   С течение на времето населението се увеличава и относително замогва. Осъзнава се необходимостта от по голяма черква. Стрелчани отново са обзети от религиозни и обществени чувства. В самият кай на 19 век те се обединяват в решението си да построят нов храм, който „да служи като ПАМЕТНИК НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО” и като израз на дълбока почит към скъпите жертви през Априлското въстание за освобождението ни.

Начело на тази инициатива застава църковното настоятелство с председател,потомъкът на Продан Граматик, свещеник Иван х.п. Евстатиев и членове Филип Иванов, Генчо Бальов, Георги Байков, Евстати Р. Площаков и Иван Бойчев. За много кратко време се разгръща успешна събирателна дейност  за осигуряване необходимите средства за този голям строеж. Освен в селото през 1901 и 1902 г.с разрешението и  подкрепата на тогавашните митрополити на Пловдив, Сливен и Ловеч се организира  събиране на помощи в тези епархии. За събиране на помощи в  Пловдивската епархия са упълномощени Иван поп Бойчев и Филип Иванов, в Сливенската са Динчо С. Кацаров, Ангел поп Бойчев, Тодор Петков и Добри Мичев, а  в Ловчанската -  Янко Г. Гуджев, Нешо Радов, Дело Петков и Иван Костов. Потомците на тези  ревностни стрелчани с право трябва да се гордеят и славят имената им.

                   В определените срокове средствата са събрани и строежа започва. Наети са  известни майстори – Стоян Колев и  Георги  Атанасов от Стара Загора и  Кольо Делчев от  Трявна, които поставят основния камък на  ХРАМ – ПАМЕТНКА „СВ. АРХАНГЕЛ МИХАИЛ  на 16.юли 1900 г. върху место на разрушена стара църква със същото наименование.

                   Първата служба в новия храм е извършена от свещеник Иван х.п. Евстатиев на 25 Декември 1902 г. Тържественото освещаване е станало на  5 Септември 1904 г  от Пловдивския митрополит  Теодоси.                Със своята забележителна  архитектура, каменни зидове, прекрасни вътрешни  квадратни и кръгли  колони с капител ,   външни ъгли и подпокривния корниз -  всички от специално издялан  гранит,  две  кубета, триетажна камбанария,  три голями  камбани с неповторима тоналност   храмът впечатлява и респектира.       Като прибавим забележителните икони на художника Мильо Балтов, прекрасните дълбоко релефни дърворезби на олтара и архиерейския трон, подарен от стрелчанските овчари, се получава един завършен ансамбъл. Това е бижуто на Стрелча.

              Прекрасен храм, но все още не е оформен като паметник. Навярно следващите размирни години – три войни, социални сблъсъци, преврати и пр, са попречили на нашите предци да завършат първоначалната си идея  за храм - паметник.

                    През 1914 г. на храма е предоставена 5000  декара гора / черковната кория / с нотариален акт за да посреша своите нужди. Набрани са значителни суми. Председател на църковното настоятелство е свещеник Делчо Масларов. През 1932 г. църквата и двора се ограждат  с каменна ограда  от дялан камък , колони с железни парапети и две  двойни железни врати.

                   Едва през февруари 1937 г  църковното настоятелство решава  да се увековечи  паметта,  както  на загиналите във въстанието, така и  през Балканската и Европейката войни. За целта   възлага на  известния пловдивски архитект Христо Д. Пеев да проектира и  организира  «поставянето на паметни плочи на църквата  св.Архангел Михаил в с. Стрелча, Панагюрска околия».  Плана е изработен и представен  на  29 юли 1937 г. Предвидено е изработвнето и монтажа на паметните плочи да се извърши от 1 ноември 1937 г до 31 м арт 1938 г.,като плочите да се изработят в Бачковските кариери от предприемача Карамихайлов. Те сз изработени и по спомени на стрелчани, са превозени от Бойчо Петров.

          Но… по неизвестни  и до сега причини  те не  бяха монтирани на определеното в проекта  место, а се  съхраняваха в избата на жилищната постройка на църквата до 1986 г.,

                    Като председател на Общинския народен съвет те ми бяха показани   от свещеник  Стефан  Табаков. Съгласувано с църковното настоятелство Изпълкома на съвета  реши  да се изпълнят  намерението на нашите деди от началото на века и изготвения проект през 1937 г, като се  монтират паметните плочи на северната страна на храма. За целта поискахме и получихме разрешение от Националния институт за паметниците на културата /НИПК/с писмо 2566 /8.5.1987 г. Поискахме и получихме  специални срадства от Министерството на

финансите. Наета бе специализирана бригада от пловдивския район на НИПК, която освежи имената върху плочите и ги монтира в определения срок. 27.01.1988 г.

                   Взе се решение от бюрото на общинския комитет на БКП и Изпълкома на съвета тържественото откриване на мемориала  да стане на 3. март 1988 г за да се съчетае с 110-а годишнина от освобождението на България . Подготви се общоградски тържества. Тематичен концерт в читалището. Откриване паметна плоча с оригинален текст на местото, където руските воини начело с полковник Тимирязев е посрещнат в Стрелча. Тържествено откриване на паметните плочи върху храма с църковни  и военни почести, Предвидено бе тържествено издигане на националния флаг  и вечерна заря от почетни роти  на карловския гарнизон. На 2 март пристигнаха , военните, кореспонденти, гости,…….

                   Но …. будното око на „здравото ядро стрелчани” начело с тогавашните партийните секретари на Стрелча - панагюреца Джунов и стрелчанката Койна Ганчева, въпреки решенията на комитета и съвета, използвайки отсъствието ми, успяха да провалят тържествата и с помощта на областните секретари Пантелей Пачов и Дойчин Дойчинов прогониха и военни и гости.
                   Радиоуредбата  повтаряше- „ тържествата се отлагат поради технически  причини”..

                   Тържествата бяха отменени, но  паметните плочи стоят и ще  стоят за да напомнят на поколенията за героичния подвиг на стрелчани.

                   Поклон  и вечна слава ! 

ПОСЛЕПИС:

          Храм-паметника  „Архангел Михаил” в Стрелча е обявен за  архитектурен паметник на културата с национално значение..

                 Използвани са :

                - Писмени спомени на свещеник Делчо Масларов:

                -Курсова работа на свещеник Иван Караиванов:

                -Договора  на Църковното настоятелство с арх. Христо  Пеев   и                -               -Архива  на Община Стрелча. и др.

07.2007 г. 

КРЕДИТНАТА КООПЕРАЦИЯ В СТРЕЛЧА И НЕЙНИТЕ РЪКОВОДИТЕЛИ

Има какво да ни даде историята. Поука,мъдрост,вдъхновение. Особено поучителна е историята на зараждането и възхода на кооперативното движение. Кооперативната идея под крилатия девиз: »Един за всички и всички за един» бе прозрян и обоснован от великите умове на XIX в. Роберт Оуен,Шарл Жид,Фридрих -Вилхем Райфайзен и др. Нейната същност е борбата за по-справдливо и хуманно общество срещу безжалостната експлоатация на широките народни маси и преди всичко на земеделските стопани. Просвещението и взаимопомощта са основните средства за постигане на високите цели. Идеите на западните хуманисти, както толстоизма и народничеството в Русия въодушевяват умовете и сърцата на българската интелигенция и будните умове на народа.

Тези идеи увличат интелигентните  хора и в нашия град. Мизерията и нищетата ,безмилостното грабителство от лихварите и зеленичарите ги  отвращават и те търсят пътища за спасение. Народните учители всеотдайно работят за просвещението не само на децата,но и на техните родители. Училищата и читалището стават центрове за широка културно-масова работа, за повишаване културата на земеделието и бита, за увеличаване доходите  на селяните,за преодоляване на бедността.

Дълго обсъжданата тема за сдружаване и взаимопомощ се осъществява през 1906 г.,когато 67 будни селяни и учители създават първата кооперация под формата на ЗЕМЕДЕЛСКА ВЗАИМОСПОМАГАТЕЛНА КАСА. Инициатори и първи нейни ръководители са незабравимите учители Евстатий Площаков и Ангел Костов. Заедно с тях са Евстатий Динчов,Петър Вълков,Ангел Балтов,Петър Бойчев,Груйо Пенчев и др. Трудни са първите стъпки,упорита е борбата с лихварите и изкупвачите на зелено на оскъдната реколта. Трудно се преодоляват съмненията и спечелване доверието на кооператорите. За това и толкова радостниа били успехите при задоволяване нуждите от краткосрочни безлихвени и нисколехвени кредити, за посрещане нетложните нужди на членовете. Лихварството е победено. Мъчно обаче, се организира кооперативното снабдяване. Бакалите са по-жилави и находчиви. Кооперацията няма сили да разгърне търговска дейност. Освен спорадични доставки на земеделски инвентар и най-необходими стоки. И така до края на I св.война.

През 1924 г. касиер-деловодител става Ангел  Нешев Топалов, който разширява дейността по доставките, както по количества,така и по видове. Продажбата им обаче,се извършва от членове на УС. Под негово ръководство сдружението се превръща от взимоспомагателно в по-широка стопанска организация.Разкрива се първия кооперативен магазин. За първи магазинер е назначен Иван Георгиев Найденов. В кратко време стокооборота многократно се увеличава.Започва изкупуването на фасул и яйца,на жито и мляко и др. Разкриват втори магазин.Организират влогонабиране. Вложителите през 1929 г са над 250, а привлечените средства са над 1,500 000 лв. Така се намалява финансовата зависимост от БЗКБ и се увеличават възможностите за кредитиране и за развитие на изкупвателна и  преработвателна дейност.

През 1931 г.А.Топалов е председател на УС, а за касиер-деловодител е избран Ив.Найденов. Членовете на кооперацията са повече от 300. Множат се вложителите.Увеличава се броя и сумата на раздадените      кредити. Организира се изкупуването и преработването на овче млеко и розов цвят, дърводобив и търговия с дърва за огрев. Засилва се целенасочената културно-масова работа. Своите усилия в дейността на кооперацията отдават вече и Христо Яков Мелин, Генчо Гуджев, Драган Гаврилов. Стопанската криза от 1929-30 г се понася по-безболезнено от стрелчани.

Бурното развитие на кооперацията впечатлява не само стрелчани,но и кооператоприте от областта. През 1934 г. А.Топалов е избран за ръководител на Районния кооперативен съюз в Пловдив. Той динамизира работата както на съюза, така  и на кооперациите, членуващи в него. Кооперативното движение в Пловдивска област се разраства. През1942 г.А.Топалов е вече директор на ЦКС. Независимо от това той продължава да насочва и подпомага кооперацията в родната си Стрелча.

През 1934 г.прогресивния народен учител Нягол Добрев Христев е сполетян от поредната беда. Той е уволнен като учител  завинаги от всички училища в страната «за противодържавни идеи». Но това е сполука за Стрелча. Кооператорите единодушно го избират за директор на кооперацията. С помощта на своя връстник и другар от детинство Иван Найденов, той скоро се превръща в знаещ и можещ стопански ръководител. Под ръководството на двамата и с подкрепата на всички кооператори и служители през периода 1934-1944 г Стрелчанската кооперация достига своя апогей. Разширява се обсега на дейността й. Развива се материалната база:построява се внушителната кооперативна сграда за нуждите на управлението и търговията. Досгига се пълна финансова самостоятелност - работи се със собствен капитал. Няма стопанска и обществена дейност в селището без участие на кооперацията. Успоредно с кредитирането и влогонабирането, силно развитие се осъществява в търговската и промишлената дейност и услугите. Подпомагат се организационно-технически сдруженията на воловарите, на пчеларите,на ловците и др. Кооперацията създава и ръководи младежката кооперативна група,където младежите се възпитават в обществно-полезен труд,взаимопомощ и самообразование. Цялостната дейност на кооперацията е подчинена на интересите на населението,за облекчаване на живота и повишаване доходите на земеделските производители. Печалбата не е цел,а средство за укрепване и развитие на кооперацията ,за разширяване обхвата на дейността й и ускоряване въпроизводствения процес в селището.

За илюстрация на горе казаното ще напомня два примера:

1.За да спре гаврата с розопроизводителите от страна на частните изкупвачи - монополисти  на розов цвят и  за да се развие розопроизводството,кооперацията организира изкупуването на розов цвят и разкрива 2 розоварни за производство на розово масло.Полученото розово масло се продава от кооперацията с помощта на ЦКС и БЗКБ. При благоприятна пазарна конюнктура розопроизводителите получават,освен изкупната цена, и дивиденти от получената печалба от продажбата на маслото. Частните розоизкупвачи са изтласкани. Това предопределя превръщането на Стрелча и до ден днешен в основен розопроизводителен район с модерна розоварна.

2.Нашето селище е признат овощарски район защото кооперацията още от своето зараждане насочва членовете си първоначално към облагородяване на диворастящи овощни дървета,по-късно за засаждане на съвремени сортови,а по -нататък за създаване на големи овощни градини. Своевремено се организира изкупуване на плодовете и тяхната продажба,включително и за износ. За увеличаване доходността от овощарството се урежда и преработка на плодовата реколта. Създава се консервна работилница,построяват се няколко плодосушилни,произвежда се сливов пулп. Вместо да се закупува готов амбалаж се построява дърводелски цех,в който се произвеждат необходимите бурета и щайги и се извършват услуги за населението. Продукцията задоволява не само собствените нужди, но и на външни клиенти. Неоходимият дървен материал не се закупува готов, а се организира дърводобив в горите на Стрелча и Копривщица. Успоредно с калчоците за буретата и щайгите се добиват и дърва за огрев, които се продават в Пловдив. Стотици кооператори получават доходи от добиването и превоза на дървения материал от сечищата до Стрелча. За много други  се създава работа в сечищата,дърводелските и плодово-преработвателните работилница. Печалбата за кооперацията е значителна,но ползата за населението е многократно по-голяма.

Не се щадяха и не мислеха  за своето обогатяване ръководителите и служителите на кооперацията. Работата на кооперативния фронт за тях не е просто професия,  а служба на една високо хуманна идея.

През настоящата година се навършиха 100 г.от рождението на заслужилите кооперативни дейци Нягол Добрев Христев и Иван Георгиев Найденов - оставили дълбока диря в развитието на кооперацията и спечелили почитта и признателността на своите съвременници и следовници. По този повод днес ние изразяваме нашата дълбока почит и благодарност към  техния забележителен житейски път.

Кой е Нягол Христев?  Роден на 15.06.1903 г в будното семейство на Добри и Дона Христеви. Възпитаник на забележителни учители,той завършва с отличие прогимназиалното си образование в Стрелча през 1917 г. През следващата година  се записва в Панагюрската гимназия. Любознателността му не се задоволява с уроците и учебниците. Включва се в марксически кръжок и се изявява като водач на съучениците си. Участва в ученическа стачка ,за което е изключен. Следващата година е ученик в Копривщица. Увлича се по анархистическите идеи на Бакунин,за което отново е изключен. Завръща се в Стрелча и през 1922 г. основава младежко комунистическо д-во «Хр.Ботев». Избран е за председател , а Ив.Найденов за секретар. През 1923 г.дружеството е разтурено,а ръководителите арестувани и малтретирани. Продължава образованието си в Харманли,а по-късно и в Казанлък. Избухва въстанието в Мъглиж и Енина и той се отправя за Стрелча,но погрома на въстанието  го принуждава да се укрива в София. Средното си образование завършва в Ботевград през 1924 г. Две години учителствува в с.Давудово,Ардинско. От 1926-1934 г. е начален учител в Стрелча и е активен деятел в обществения живот. Спечелва обичта на учениците и съгражданите си. Отличава се с ораторската си дарба и смелост в борбата с обществените недъзи. След уволнението му през 1934 г. той е кооперативен ръководител в Стелча. Вече споменахме за неговата активната и резултатна  дейност в кооперацията, която предизвиква омразата на властващите и през 1937 г. той е отстранен от длъжността «директор»,на основание Закона за контрола и надзора на кооперациите и дружествата. УС и всички кооператори застават твърдо в негова защита и той е възстановен. Заработва с още по-голямо  себеотрицание и жар за възхода на кооперацията в служба на съгражданите си. Стрелчанската народна кооперация  заема челно място в страната . През 1937 г.кооперативни делегации от Чехословакия,Италия,Югославия и Китай посещават Стрелча и са възхитени от народополезната дейност на местната кооперация.

В законодателните избори през 1938г. Н.Христев  е кандидат за народен представител. Съпротивата на властта и партийните ежби го принуждават да снеме кандидатурата си. Въпреки това той се утвърждава като кооперативен трибун.Един от организаторите на ЦКС през 1956 г. си спомня: »Сякаш още звучат в ушите ми пламените слова на неотдавна починалия стрелчански кооператор Нягол Христев Няголов в Конгресите през 1930-38 г. на Общия съюз на Българските земеделски кооперации в защита на розопроизводителите».

Мащабите и възможностите на Стрелча се оказват тесни за таланта, способностите и силите на Нягол Христев. През 1942 г. е избран за председател на УС на РКС-Пловдив.  Само след 5-6 м. крилата  му са прекършени. Той е отстранен по чл.20 от ЗЗД за «противо-държавна дейност» и отново застава начело на кооперацията в Стрелча.

Активно участва в антифашистката борба. Доставя и разпространява и нелегална литература.Подпомага с пари и храна нелегалните.Арестуван и жестоко инквизиран от жандармеристите на Черния капитан Динев и подполковник Янев. Духът му обаче не е сломен. Продължава да се среща и подпомага партизаните. Член е на нелегалния комитет на ОФ. Не изоставя и ръководството на кооперацията.

Възторжено посреща новата власт,но авторитета и влиянието му пречат за утвърждаването на новите ръководители - негови съидейници и ученици. Организиран е несправедлив морален тормоз върху него. Това го принуждава да напусне любимата му Стрелча през 1945 г. Способностите,борбения му дух и подкрепата на регионални и национални ръководители го окрилят. Застава начело на новообразувания РКС-Пазарджик,по-късно е избран за ръководител на РКС-Пловдив. Основател и първи управител на» Булгарплодекспорт»-Пловдив. Макар и с разбито здраве,до смъртта си на 11.04.1956 г. той продължава своята народополезна дейност.

Иван Георгиев Найденов е другият виден деец на коперацията. Роден на 1.01.1903 г. в Пловдив,той остава сирак на 1 г. Нищетата и недоимъкът,съпровождащи неговото детство го приучават на трудолюбие и почтеност. Завършва прогимназиалното си образование в Стрелча. Още от 17 г. той започва работа,за да подпомага издръжката на семейството си. През 1917-18 г. е писар в Дирекцията на статистиката и прислужник в Розовата банка - София. Поради мизерията и глада се разболява и се връща в Стрелча. Практикант в Общината и раздавач в пощата. Отваря малко магазинче и създава търговски връзки с евреи и арменци в Пазарджик. През 1925 г. е назначен за първия магазинер в кооперацията и под ръководството на Ан.Топалов бързо разработва магазина и поставя началото на изкупуването на земеделски произведения. През 1931 г. е назначен за касиер-деловодител. Усилията му са насочени към привличане нови членове, увеличаване на дяловия капитал,разширяване на влогонабирането и кредитирането на земеделските производители. За целта той продължава самообразованието си,усвоява счетоводството и придобива счетоводителска правоспособност. Бурното развитие на кооперацията налага обособяване на самостоятелна длъжност счетоводител,която той заема от 1936 г. Запознат в дълбочина с икономиката на кооперацията,той става двигател на цялостната стопанска дейност. Безрезервно подпомага и подкрепя новия директор Нягол Христев,а той от своя страна го насърчава и стимулира. Оформя се един полезен и резултатен тандем, който е в основата на скокообразното развитие на кооперативната дейност. Системно и задълбочено изучава нормативната база. Изгражда твърде икономична и динамична организация на управлението. Основен принцип е взаимозаменяемостта с определена  лична отговорност. Осигурява и насърчава самоинициативата на служителите,съчетана с постоянен контрол. Особено е ценял личния пример на ръководителя Всичко това го превръща в знаещ и можещ стопановед,с когото се съветват и служители и кооператори. Той живее с болките и нуж дите на хората и не случайно дома  му е посещаван във всяко време за съвет и помощ. В този дом постоянни посетители са и ръководители и специалисти от вишестоящите кооперативни органи,както и клиенти и доставчици от Панагюрище,Пазарджик и Пловдив.

          Иван Найденов е активен обществен деятел.Член на читалищно и  училищни настоятелства,на занаятчийски и младежки организации. Делегат на събрания и конференции. Подпомага антифашистката борба. Репресиран от полицията през 1923 и 1944 г.  Мобилизиран, като полицейска мярка през Май 1944 г.

         След 9.09.44 г. той заема длъжността «директор» на кооперацията, където работи до 1947 г. Той е инициатор за създаването на кооперативното земеделско стопанство  първият гл.счетоводител на ТКЗС в Стрелча. Поради противоречия и неоснователни укори от новото ръководство на селището,той е принуден през 1950 г.да напусне Стрелча. Назначен е за районен управител на «Българска роза»Пловдив. През 1951 г. се преселва в София и работи като счетоводител вУБО на МВР.  Умира на15.12.1965 г.

         В заключение искам да изразя убеждението си,че кооперативната идея не е изчерпана и претворяването й в действие и в на наши дни, може да спомогне за преодоляване на настоящия икономически упадък ,за възхода на нашата страна.

        Предлагам нашето събрание да подкрепи идеята да се преложи на Общнския съвет ул.»Стрелец»,на която се намира домът на Нягол Христев, да бъде преименувана на негово име.

        

30.07.2003                                              

                                                          Христо Найденов

ОСВОБОДИТЕЛЯТ НА СТРЕЛЧА

Оскъдните исторически документи безспорно доказват, че начело на дивизиона от 4-ти Екатеринославски драгунски полк, който прогонва последните табори на Искендер паша и освобождава Стрелча, е полковник Николай Аркадиевич Тимирязев.

Настоящето и бъдещите поколения трябва да знаят нещо повече за тази интересна личност, която свърза името си с историята на родния ни град.

Николай Арк. Тимирязев произхожда от старинен дворянски род. Родоначалник на този род бил Темир-гази, коренът на който е от туркоезичните етноси на Русия. Исторически документи свидетелстват, че през 1374 г.той е воювал с Литва. Неговите потомци са воеводи на различни области  в Източна Русия. Бащата на Николай Тимирязев - Аркадий  Симеонович и неговия брат Иван са били  членове на Сената - учредения от Петър Велики висш държавен орган по въпросите на законодателството и държавното управление.

Аркадий Семьонович Тимирязев е роден в края на XVII век в столицата - Санкт-Петербург. Заедно с тримата си братя е воювал като офицер срещу войските на Наполеон Бонопарт. Участвал  в разгрома на френския генерал Вандам и стигнал до парижкото предградие Монмартър през 1813 г., от където се любувал на Париж. Заемал е отговорни длъжности в руските митници. Съпругата му Аделаида Клементовна - англичанка, която била със солидно образование и владеела отлично английски, френски и немски езици.Високо ерудирана за своето време тя допринесла твърде много за възпитанието и образованието на техни децата Александър,Иван ,Мария,  Николай,Димитрий,Василий и Климент.Доуниверситетското образование многобройната челяд получава  в семейството с помощта на частни учители.

Дъщерята Мария,завършила консерватория,се заела с музикалното образование на братята си. Те били горещи поклонници на Бетовен,Шуман,

Шуберт,Шопен.

Бащата бил вдъхновен от идеите на народниците за реформа в руското общество,за премахване на крепостничеството, за икономически и социален напредък на Русия.Бил волнодумец  и републиканец.През 1848 г. приятели го попитали каква кариера готви за синовете си и той отговорил:

’Каква кариера?Ето такава!Ще ушия 5 сини рубашки,като тези на френските работници,ще купя 5 пушки и ще идем към Зимния дворец’.Внушил на синовете си отвращение към мрачната и непоносима Николаевска епоха.Мразел шептенето и се радвал на своите шумни,весели и жизнерадостни деца.

Републиканските  настроения на Аркадий Тимирязев станали известни на Императорския двор и последвали,познатите и днес, проверки,

ревизии и анкети за дезавуиране и уволнението му.Когато това не довело до търсения резултат,по нареждане  ‘свише’ длъжността му бива съкратена и той  излязъл в пенсия.Недостигът на доходи в семейството наложил синовете  да започнат работа още твърде млади,по време на учението им.Въпреки това те всички завършили висше образование и оставили диря след себе си.

Най-младият син ,Климент Арк.Тимирязев/1843-1920/,е световно известен естествоизпитател-дарвинист.Професор в Петровския земеделски и лесовъден университет и  в Московския  университет.Открил енергийните закономерности на фотосинтезата,като процес за използване на светлината при образуване на органичните вещества в растениятас, което дало силен тласък в развитието на земеделието.

Изтъкнат популяризатор на научни знания.Виден публицист, общественик и демократ.

Дмитрий Арк.Тимирязев/1937-1903/ завършил Киевския

университет.Именит статистик на Русия.Публикувал задълбочени статистически изследвания на земеделието и промишлеността на дореволюционна Русия.Редактор на няколко научни списания в областта на финансите и статистиката.Член на Междинародния статистически институт.Той същи се занимавал с химия и ботаника.Организиарал домашна лаборатория за изследвания  обработката  на нефта.Допринесъл за научното израстване на по-малкия си брат Климент.

Василий Арк.Тимирязев е известен петербургски юрист,историк и публицист.Редовен сътрудник на престижното списание ‘Исторический вестник’.

Самият Николай Арк.Тимирязев  е бил  бележит юрист и уважаван общественик.Изявил се с дейността си по отстояване гржданските и имуществените права на малолетни,непълнолетни и граждани в неравностойно положение.Като борец за граждански права той  е  признат за

‘Почетен опекун’.

В Руско-турската /1877-1878/ участва като полковник в командния състав на Лейб-гвардейския конно-гренадирски полк,в 4-ти драгунски Екатеринославски полк и по-късно в 9-ти драгунски Казански полк.Участвал е в боевете при Плевен,Гривица,Телиш, Етрополе, връх Баба,  Златица,Пловдив,

Асеновград и др. и  с частите си достига до Родосто на Маморно море.През м.август 1878 г. с поделенията си ,по море се завръща в пристанище Николаев и е демобилизиран.

Предизвикателство за бъдещия изследовател е цялостното проучване живота и делото  на Николай Арк.Тимирязев и на неговото поколение.

ИЗ ВОЕННО-ИСТОРИЧЕСКИЯ АРХИВ НА РУСИЯ

Руско-турската освободителна война  1877-1878 г. бе едно от най-значимите събития през втората половина  на XIXв. Получиха своята пълна независимост Румъния,Черна гора и Сърбия. Из мрака на петвековното робство България възкръсна - възстанови своята държавност. Българския род бе избавен от асимилация и получи възможност за самостоятелно развитие в редиците на европейските народи. Усилията и жертвите на плеядата народни будители,въстаници,опълченци и възрожденска интелигенция, не бяха напразни.

Победата на руската армия бе предизвестена. За нея допринесоха:

·     Високият боен  дух на  руските воини, току що освободени  от вековното крепостничество и вдъхновени от идеята за освобождението на братята славяни;

·     Основното преустройство и въоръжаването на армията след злополучната Кримска война, което значително увеличи нейната боеспособност;

·     Правителството на руския император Александър II-Освободител  /на крепостните селяни/ успява да неутрализира западните сили и се възползва от дълбоката политическа и икономическа криза в Турция;

·     Масовото участие на българите като опълченци, водачи, разузнавачи, снабдители и помагачи на руските войски.

·      

Разгромът на армията на Осман паша и превземането на Плевен на 10.XII.1877 г. бе повратен момент във войната. По идея на талантливия военен стратег ген.Милютин - военен министър на Русия, незабавно се сформират три отряда за  бързо преминаване на Стара планина  и чрез обходни действия да  се дезорганизират многочислените военни съединения на Вейсал паша при Шипка, Шакир паша при Ботевград и Арабаконак и Сюлейман паша при Ихтиман, Пазарджик  и Пловдив.

Идеята за преминаването на Балкана при извънредно трудни зимни условия и при наличието на значителни турски сили  е оценена като неосъществима и  налудничава, както от турските така и от западните военни специалисти. Но руските генерали, офицери и войници ги опровергаха и повториха подвига на Суворов  в Алпите през 1799 г.

Създават се три отряда :

1.   на ген.Радецки - със задача да пресече планината през Шипченския        проход и  гр.Елена и се насочи  срещу войските на Вейсал паша в Казанлъшкото поле;

2.   на ген.Карцов - със задача през Троянския проход да се насочи към   Карлово  и Пловдив;

3.   Западният отряд под командването на ген.Гурко

 да преминава през Арабаконашкия и Златишкия проходи и се насочва срещу войските на Сюлейман паша и Шакир паша в Софийското и Ихтиманското полета и настъпят към Пазарджик , Пловдив и Одрин.

В изпълнение на своите задачи ген.Гурко създава три авангардни, обходни колони начело с ген.Емелянов - в десния фланг,ген.Раух  и ген.Шулдер-Шулднер - в центъра и ген.Дандевил -  в левия фланг.

Атаките на трите отряда започват около 13.XII.1877 г. при силна снежна буря, голям студ и дълбок сняг. Те преодоляват планината по коларски пътища и кози пътеки, въпреки недостига на муниции, храна, облекло, обувки. Между 17-20.XII.1877г. те достигат до Софийското, Долно

камарското и Златишкото полета.

Лявата колона на ген.Дандевил се състои от 2-ра бригада на 3-та пехотна дивизия,124-ти пехотен Воронежки полк, Екатеринославския/Днепропетровския/ драгунски полк, два казашки ескадрона и една батарея с 8 оръдия. В тази колона са и войските на ген.Брок,състоящи се от Лейбгвардейския гренадирски полк и няколко казашки ескадрона.Задачата им е да действат във фланга и тила на голямото войсково съединение на Шакир паша в района на Петрич,Поибрене,Мечка и Панагюрище,както и  чрез кавалерията на ген.Курнаков да се съединят с войските на ген.Карцов в района на Карлово.

От 19-20.XII.1877г. войските на ген.Дандевил водят тежки боеве около Петрич,Поибрене,Мечка,Златица,Пирдоп във взаимодействие с 5-та пехотна девизия на ген.Шулдер-Шулднер и 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на генерал-майор.барон Клодт.

На 29.XII.1877 г. в Петрич пристига щаба на IX-ти армейски корпус с командващия генерал-лейтенант барон Криденер. Българи-съгледвачи го информират,че в района на Поибрене-Мечка са видели Мехмед-Али паша и Шакир паша. Не след дълго се получава писмо от последния с предложние за примирие.Уведомен за това ген.Гурко нарежда да не се предприемат решителни действия.По негово указание се сформира лек отряд от 2 ескадрона, с който изпраща парламентьора Зеки- бей при Сюлейман паша в района на Ветрен-Бошуля. 

Независимо от това ген.Криденер на 30.XII.1877 г. издава бойно разпореждане ‘..Екатеринославските драгуни към Стрелча, 1-ва бригада на Еттер към Копривщица...’.В изпълнение на тази заповед 2-ри дивизион от Екатеринославския драгунски полк, начело с полковник  Николай Тимирязев освобождава Стрелча на 31.XII.1877 г. Стрелчани за първи път посрещат свободни новата 1878 г.Още на 30.XII. заедно с трите табора и трите оръдия на турската армия, панически са избягали и всички турци и татари, потискали толкова дълго и жестоко жителите на селото. Жертвите през Априлското въстание не са били напразно.

Моята баба, Дона Мильова Дескова си спомняше този ден така: Била на 7 г.Чуло се,че турците отново се връщат и всички се изпокрили, а нея я скрили в домашната фурна.По някое време някой махнал връшника от фурната, видял детето, хванал го за фустанчето и го измъкнал. Смеейки се силно го прегърнал  и казал ’Ну ,братушка,здраствуй!’ Тя си спомняше,че ‘московците’ били весели, много  яли и с големи чаши пиели ракия.

Още сутринта на 1.I.1878 г.дивизионът на Тимирязев напуска Стрелча и се отправя по пътя за Пазаджик,преследвайки отстъпващите турски подразделения , участва в освобождението на Пловдив и превземането на Одрин на 10.I.1878 г.

Чествайки 125 годишнината от Освобождението на България, признателните поколения трябва да помнят руските военачалници, които имат пряко отношение към освобождението на родния ни град Стрелча. Дивизионът на полковник Тимирязев, Николай Аркадиевич е в състава на прославения Екатеринославски драгунски полк с командир полк.Ребиндер. Този полк е бил под командването на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия с командир ген.Клодт,Владимир Андреевич  и началник щаб полковник Бунаков. Дивизията е била в състава на IX-ти армейски корпус, с командващ генерал-лейтенант барон  Криденер,Н.П. и началник щаб- генерал-майор Липински.Всички те са действали  под ръководството на героя от Руско-турската освободителна война  генерал-фелдмаршал Гурко, Йосив Владимирович и началник щаб -  генерал Нагловски.

ИЗУЧАВАНЕТО НА МИНАЛОТО Е НЕПРЕСЪХВАЩ ИЗВОР НА РОДОЛЮБИЕ И ГОРДОСТ

Стрелча е едно от най-старите селища в Централното Средногорие.Десетките могили,калетата,римските пътища и мостове,църковните книги и приписките в тях са материални белези на богатата тракийска,римска и средновековна култура по тези земи.Те са устояли до наши дни въпреки природните стихии,варварските разрушения,турските пожарища и иманярските набези.Ще ги запазим ли ние за бъдещите поколения?Достатъчно ли правим за тяхното проучване,опазване и популяризиране?Това се отнася и за проучването  на бита,обичаите,легендите, поверията и езика в нашия край.Наш дълг е да изучаваме и се поучаваме от живота и делото на нашите предци - граматици,свещеници,учители и борци за политически,социални и религиозни свободи.

Направеното от нашите възрожденци - учители,свещеници и др.,не е малко. Трябва да сме признателни на такива дейци като: Мильо  Балтов,Тодор Белчов, Пенка Попова,Евстатия  Площаков,Илия Бояджиев и много други родолюбци за проучване,опазване и популяризиране миналото на Стрелча и Стрелчани. Държавните,общинските и обществените институции изградиха добра материална база за богатата музейна сбирка.

С оглед осъществяване на по-мащабна и задълбочена дейност и продължаване традициите  в това отношение се сформира Обществен съвет за развитие на музейното дело в гр.Стрелча.Целите и задачите,които си поставя Съветът,са да активизират институциите и обществеността с оглед:

n   повишаване родолюбието и културата на сегашното поколение;

n   проучване и оповестяване приноса на Стрелча и Стрелчани  в националната история;

n   съдействие за подобряване материално-техническото,финансовото и кадровото и охранителното обезпечаване на музея и издигане статута му до държавен;

n   подготовка и отпечатване на ‘Стрелча и Стрелчани през вековете’,’Опис на наличните исторически документи в музея на гр.Стрелча’,’Библиографски справочник’ - за значими публикации,отразяващи историята на гр.Стрелча’,’Биографичен сборник’ - за видни и заслужили  граждани на гр.Стрелча;

n   активизиране събирателската и проучвателната дейност на музея;

n   осигуряване постоянен достъп на посетители  до музейната експозиция, особено по време на туристическия сезон;

n   разширяване и актуализиране историческия календар на гр.Стрелча;

n   събиране и съхраняване на всички досегашни и иницииране на нови родови изследвания;

n   организиране честване на епископ Рафаил Попов и други стрелчани, участници в национално-църковната борба;                                                                                                                        

n   подпомагане на краеведчески изследвания в другите селища на общината;

n   съдействие за по-задълбочено проучване дейността на църковните и училищните настоятелства,на ръководствата на читалището,кооперациите и други обществени организация;

n   изясняване наличното документално-историческо наследство в личните сбирки на Т.Белчов, Ев.К.   Площаков. Ил. БояджиевБояджиев,П. Попова,както и подготвени ръкописи от тях;

n   използване положителния опит на съизмерими музеи в региона и страната,както и методистка  помощ от утвърдени национални музеи.

Членовете на Обществения съвет съзнават значителния обем и трудността на поставените цели и задачи, но са убедени.че с активното участие на гражданите, заинтересовани от просперитета на града и общината,те са изпълними.

                                                                           Христо Найденов

НАЦИОНАЛНО-ЦЪРКОВНАТА БОРБА. УНИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ХРИСТИЯНИ С РИМОКАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА И АРХИЕПИСКОП РАФАИЛ Д. ПОПОВ

                       

                                          По случай 170 години от рождението и

                                                    125 години от смъртта на архиепископ

                                                    Рафаил Попов

Паметната 1876 година вписа Стрелча в националната история с големи букви.

Когато през февруари 1876 година Бенковски възстановява там революционния комитет и стрелчани активно се включват в подготовката на въстанието за избавяне от петвековното политическо и духовно робство, в първата Отоманска столица-Одрин, изгаря в огъня на национално-църковната борба един от най-заслужилите пред олтара на Отечеството стрелчани - Рафаил Добрев Попов. На 23 февруари (6 март) 1876 година умира отровен от враговете на българската национална кауза, главата на българите-християни, съединени с римокатолическата църква в Отоманската империя.

«Твърд и не без способности, тоя рилски подстриженик и дякон на Авксенти Велешки с упоритостта на стрелчанин бе продължил навред из България делото на Унията, от която не отстъпи до края на живота си».¹ Така оценява дейността му Българският патриарх Кирил, който е задълбочен изследовател на Българското възраждане и принципен противник на Унията.

За да се оцени правилно историческото дело на Рафаил Попов, трябва да си припомним историческата обстановка, в която живее и работи. Турската империя е «болният човек». Обществено-икономическата криза в империята и външният натиск принуждават султаните към модернизация на държавата. Махмуд II започва т.н. ТАНЗИМАТ (ера на щастливата организация). Осъвременява държавното право и преустройва армията по европейски образец. Синът му Абдул Меджид продължил и разширил реформите. През 1839 година издал известния ХАТИ-ШЕРИФ, с който гарантирал сигурността, честта и собствеността на всички поданици, справедливо разхвърляне и разпределение на данъците и реда за рекрутиране на армията. Под натиска на Русия и преди всичко на Франция през 1856 година той прогласил и ХАТИ-ХУМАЮНА за признаване свободата на съвестта и подобряване участта на християнското население. Тези реформи, разбира се, не са проведени цялостно поради съпротивата на силните консервативни ислямски кръгове. Репресивното управление продължавало. Все пак била създадена законова основа за възродителни процеси в българското общество. То се изразявало преди всичко в борбата срещу втория поробител - Гръцката православна църква, срещу  откритите и не без успех опити за денационализация - погърчване на българския етнос.

Поради бурното развитие на възрожденските процеси в българските земи - Тракия, Мизия и Македония, България постепенно застава в центъра на Източния въпрос.

След Кримската война (1856), от която Русия излиза победена, Франция проявява голям интерес към някогашната силна Българска държава, а след това провинция на Отоманската империя. Темата за България се явява вече на страниците на френския печат. За нея говорят интелектуалци, дипломати, мисионери, а след кланетата по време на селските въстания в Северозападна България - и френският народ. Официалната френска източна политика е да се запази целостта и единството на Турция, да се укрепи Босфорския бастион срещу Русия и нейните претенции за Балканска хегемония. Запазването на Отоманската империя Франция вижда чрез реформирането и, чрез модернизация на турската икономика, политика и култура на буржоазни начала, като се намалят и унищожат вътрешните национални и социални противодействащи сили.²  Ядрото на европейска Турция - българските провинции. трябва да се запазят чрез отстраняване на турските произволи, реформа на правосъдието и местната власт, разширяване на търговията с Франция и засилване на католицизма. Успоредно с това се полагат сериозни усилия за създаване на българска интелигенция със западна ориентация, за разпространение на френския език, литература и култура, за осъвременяване на просветното дело чрез внедряване на модерни педагогически методи. 

Франция се намесва в духовния живот на България чрез подкрепата на българската кауза в българо-гръцкия църковен спор и чрез проникване на френския католицизъм, а след 1860 година - и чрез подкрепа на българската католическа църква с източен обред. „франция първа лансира идеята за самостоятелна българска църковна институция, с която изпреварва и ускорява развитието на програмните искания на българското национално църковно движение. Укрепва вярата на българските църковни дейци в бъдещата победа».³  За осъществяване на своето влияние в българските земи Франция подкрепя усилията на папа Пий IX за проникване на католическата вяра в Ориента и дейността на католическите ордени «Свети Лазар» и Асомпсиона от Ним.

Още по-амбициозна и агресивна е политиката на Русия на Балканите и главно в българските земи. По същество тя е анти българска. И Русия се стреми да запази Отоманската империя, като буфер срещу стремежите на западните държави към Изтока. При това тя категорично подкрепа гръцката патриаршия в стремежа й да подчини всички християни на Балканите под своята църковна власт. Турското правителство също припознава Вселенския патриарх като единствен «главатар на „рум миллет”а т.е. не мюсюлманските народности. Тогавашният министър-председател на Русия Горчаков формулира руската политика така: «Русия е не за промяна, а само за подобряване статуквото на Балканите» ⁴. Още по-точно и ясно е изразена тогавашната руска политика от граф Н.П.Игнатиев, който от 1861-1864 г. е началник на Азиатския департамент във Външното министерство на Русия (в чийто прерогативи е политиката на Русия в Източна Европа), а от 1864-1877 г. е посланик на Русия в Цариград. В своите «Записки» той пише «За да бъде властта ни здрава и да не изисква извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българо-гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер».⁵  И по-нататък «Да предприемем самостоятелно решаване на източния въпрос в руски смисъл, т.е. образуването на еднокръвни и единоверни нам области, неразривно свързани с Русия и проливите бъдат предоставени на наше разположение».⁶  Подобна е била и завоевателната политика на Австро-Унгария. Съперничеството й с Франция при инвазията на католическата вяра на изток е допълнителна пречка за благоприятното решаване на църковния въпрос. Стремежът на Англия, Германия и САЩ да налагат протестантството и стабилизират Турската империя не е способствал за успеха на българските стремежи.

И така, перспективите на българската национална революция се оказали фатално зависими от противоборството на Великите сили по „източния въпрос” и стремежа им за господство на Балканите.

Неблагоприятните външни условия за България се съпътстват и от още по-тежкото положение на българите в империята. Един съвременник свидетелства: «Народът беше съвършено убит духом и нямаше никакво народно съзнание. На пръсти се четяха по-съзнателните българи, и тях ги беше срам да се наричат такива. Ние бяхме между другите народности както са циганите сега… хора без никакво светско и духовно началство, без никаква книжовност. Прост и невеж, смазан от робски страх…. Гръцките владици ги стрижаха като овчарско стадо… Преследването от християнска (гръцка) страна беше по-строго и по-омразно».⁷  

При тези условия за национално освобождение е било немислимо. Народните водачи, преди всичко духовници (Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, д-р Ст.Чомаков и др.) правилно насочват народното негодуване срещу гръцката патриаршия, за самостоятелна църква, за използване славянобългарския език в църковното служене и училищата, за владици, попове и учители из средата на българите. Ръководен център на тази борба се обособява Цариград, където има многобройна българска колония и където е съсредоточена най-издигнатата част от тогавашната българска интелигенция. Кулминация на тази борба е т.н. „Български Великден”. На 3 април 1860 година в българската църква Св.Стефан в Цариград за пръв път владиката Иларион Макариополски,в съслужение и с дякон Рафаил Попов,   не споменава в службата си Вселенския патриарх, а вместо него - турския султан. Този акт,първи опит за църковна независимост е посрещнат на нож от патриаршията и руското посолство в Цариград, но е бурно акламирано от българското население .Отхвърлена е властта на патриарха . Тази постъпка е последвана в много църкви из цяла България. Започва се изгонването на гръцките владици от епархиите. Противниците на българската кауза отговарят с репресии. Свиканият патриаршески събор лишава от сановете им владиците Иларион Макариополски, Авксенти Велешки и Паисий Пловдивски. По-късно, през април 1861 година. Патриархът със съдействието на руския посланик и Високата порта заточва първите двама в Мала Азия, а Паисий - в „Света гора”.

От този момент се активизира по-радикалната група от българските първенци и общественици начело с Драган Цанков, Д-р Миркович, Никола Сапунов, Манол Иванов, дякон Рафаил Попов, архимандрит Макарий и др. Трибуна на тези българи е вестник «България», който излиза от м.март 1859 до 1863 г. Подкрепени от ръководителя на лазаристите в Цариград Йожен Боре, те лансират идеята за съединение (Уния) с римокатолическата църква като най-пряк и сигурен път за сдобиване с българска църковна йерархия и припознаване от високата порта на българите като самостоятелна народност.

Тезата на родолюбивите българи около вестник «България», редактиран от Драган Цанков, е:

·        гръцкият патриарх, който не е каноничен, и няма каноническа власт над българите, никога не ще допусне учредяване на българско църковно самоуправление;

·        султанът не ще може да стори това, защото не е  нито папа, нито патриарх;

·        Високата порта няма да утвърди самостоятелна йерархия на българите от страх да не би по-късно те да поискат пълна свобода;

·        противниците на Унията са руски оръдия, егоисти и се стремят към руските пари;

·        българските владици, както гръцките, са без благочестие и са користни и трябва да имат над себе си папата за контрол и напътствие;

·        най-голямата европейски сила Франция ще подкрепи българското дело;

·        и не на последно място, българските християни ще се върнат там където са били по времето на цар Борис, цар Калоян и цар Борил.

      Позабравените исторически факти подкрепят последното твърдение. За покръстването на българите (865 г.) Борис I се обърнал към византийския патриарх Фотий и римския папа Николай I. Последният изпратил двама свои пратеници, но цариградският църковен събор (869-870 г.), на който е имал делегати и Борис I, решил новоучредената българска църква (870 г.) да премине към източната, византийската църква.

      През 1204 г. цар Калоян сключил Уния с римския папа, която просъществувала до 1231 г., когато Иван Асен II дал дъщеря си за жена на византийския император и отхвърлил Унията.

Естествено, идеята за Уния била посрещната враждебно от някои среди. Тодор Бурмов от Габрово, Ботьо Петков от Калофер и др. в редица свои публикации в протурския «Цариградски вестник», издаван с руски пари, се изказали против Унията, защото се отстъпвало от традиционната вяра на дедите ни и защото имало опасност за разделяне на обособяващата се българска нация. Под въздействието на цариградския си дописник, Г.С. Раковски в своя «Дунавски лебед» започва остра полемика с вестник «България» и Драган Цанков, която се изражда в кавги и лични обиди.

Въпреки това, инициативата за Уния бързо се разпространява. През м. юли 1859 година в гр. Кукуш, където в момента учителства Димитър Миладинов, първенци на града начело с Нако Станишев, за да се отърват от своеволията на гръцкия си владика, се обявяват за униати. Изпращат молба до папа Пий IX да ги «приеме в стадото си и под крилата си». Патриаршията се стреснала и по настояване на руското посолство изпраща Иларион Макариополски да потуши бунта. Гръцкият владика е сменен, а за епископ бил ръкоположен българин.

Дейна помощ за отделяне на българите от цариградската патриаршия оказвали и голямата емигрантска колония на поляците в Турция. След третата подялба на Полша и особено след жестокото потушаване на Варшавското въстание от  Русия през 1853 г. големи емигрантски вълни заляло Западна Европа и преди всичко Франция и Турция. В Париж се образувало емигрантско правителство начело с княз Чарторишки, а в Цариград -негова полска мисия начело с известния писател Михаил Чайковски, който по-късно се потурчил и станал турския Садък паша.

Когато Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изпращат писмена молба до Високата порта за даване на черковни правдини на българите. Те имали чести контакти със Садък паша. Когато патриархът ги заплашил със заточение, с помощта на пашата те се укрили в къщата на лазаристите „Сан Бенедето” в Галата.⁸ Но с намесата на руския посланик Титов те все пак били заточени в Света гора.

Акцията на 3 април 1860 г. в Цариград и постигнатите резултати в Кукуш възпламенили духовете. Страстите се задълбочили. Духовният кипеж обхванал калфите и чираците в Балкапанските работилници. Силите се консолидирали. Идеята за съединение с католическата църква станала господстваща. На тази духовна ориентация не били чужди народните водители владиците Иларион Макариополски и Авксенти Велешки, пловдивския представител Ст. Чомаков, епитропите Н. Сапунов и М. Иванов и др. Един от най-ревностните привърженици и организатори бил дякон Рафаил Попов. Подготвена и обсъдена била молба до папата и датата на връчването й. Искрата възпламенила българското недоволство, когато поп Димитър от Балчик, ръкоположен от българските владици в Цариград, не бил признат от варненския гръцки владика и по негова молба турската полиция го конвоира в Цариград, за да бъде заточен. С помощта на недоволните цариградски българи, той се укрил пак в католическия манастир Сан Бенедето.

Историческият ден настъпил. В неделя на 18 декември 1860 година множество българи, предимно младежи, се събрали пред българския метох, където било и жилището на Иларион Макариополски. Последният, след срещата си с руския посланик княз Лобанов-Ростовски, се оказал „болен”. Настъпил смут и недоволство. Но след като владиката им казал, че той няма да дойде и да подпише, но им дава всичките писмени молби от българските общини от цяла България с искане за самостоятелна българска църковна йерархия, така че подписите на народа са по-важни от неговия, екзалтираното множество тръгнало към Бейолу. По пътя си българската делегация се умножавала, за да достигне до над 2000 души. Ето как един очевидец, панагюрецът П.П.Карапетров описва случилото се: «Валеше дъжд. Повече от 2000 цариградски българи, предвождани от архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския манастир, заедно с дякона си Висарион… архимандрит Макарий (копривщенец), поп Тодор от Видин, поп Христо от Троян, поп Григор от Казанлък - и тримата свещеници при българския храм в Цариград, поп Димитър от Балчик, Рафаил Поп Добрев от Стрелец, дякон на владиката А. Велешки и още други някои духовни лица…. Никола Е. Сапунов от Габрово и Манол Иванов от Стара Загора, настоятели на българския храм в Цариград, Иван Бозвели от Казанлък, Димитър Бракалов от Калофер, Иван Караджов (Клинката) от Клисура, Стоян Иванов Джейнов от Копривщица, Димитър Ненов от Пазарджик, Драган Цанков от Свищов, Д-р Г. Миркович от Сливен и мнозина стари и млади интелигенти, търговци, българи от Бал капан хан и от други търговски ханове в Цариград ….^”9

Действително множеството впечатлява с броя си и със своята териториална и социална представителност. То изпълва резиденцията и двора на католическия апостолически викарий архиепископ Павел Брунони. Посреща ги самия Брунони, арменокатолическият патриарх Антоний Хасун и много духовници от латинския и арменокатолическия обред, банкери, държавни служители и търговци. В заявлението, прочетено от казанлъчанина Христо Ваклидов, се заявява, че българският народ желае да се върне към католическата черква, че българите са имали своя йерархия, дадена им от папата, че гърците я унищожили, и че сега народът иска своя йерархия, обаче обредите, обичаите и славянското богослужение да се запазят. Молят папата да склони Наполеон III - император на могъща Франция, да осигури закрила на българщината, както и патриарх Хасун да ходатайства пред папата и Високата порта за признаването на самостоятелна българска църква. В отговор патриарх Хасун казал, че той и архиепископ Брунони ще се застъпят пред папата тази молба да се удовлетвори, а пред Високата порта да се признае български началник на тази йерархия. Това се оформило с акт, който бил подписан от присъствуващите от двете страни. Всички се здрависали и разцелували. Радостни и весели те си разотишли.

Още същия ден Високата порта била уведомена за станалото въз- съединение и на следващия ден министърът на външните работи и изповеданията Али паша отговорил, че султанското правителството ще признае българската униатска община. Архимандрит Макарий бил назначен за привременен духовен началник. Както преди двадесет години княз Стефан Богориди подарил къщата си във Фенер за православен храм на българите, така и сега един богат арменец-католик подарил едно голямо здание в Галата за направата на храм на българите-униати.

Въодушевлението било неописуемо. Дюлгерският еснаф и преди всичко калфите само за 4-5 дни преустроили зданието и целият долен етаж станал прекрасен храм. На Коледа (25 декември) той се осветил и в него било извършено тържествено богослужение за Рождество Христово, в което взел участие и дякон Рафаил Попов.

Така самостоятелната българска йерархия на съединените християни станала факт. Това било 10 години преди признаването на зависимата от гръцката патриаршия българска екзархия през 1870 година. Именно през тези 10 дълги години бил построен Суецкият канал.

Когато говорим и се гордеем с „Български Великден” - 3 април 1860 година, с още по-голяма гордост и признателност трябва да си спомним, че е имало и «Българска коледа” - 18 декември 1860 година.

Рухнала идеята на руския император за единна гръцко-българска нация под скиптъра на Вселенския патриарх. Открили се хоризонти за приобщаване на българския народ към европейската цивилизация.

За да се оцени станалото, трябва да се напомни, че в Турската империя на признатите от правителството религиозни общности се възлагали жизнено важни за населението граждански функции. Ръководителите на тези общности били членове на Върховния имперски съвет. Те от своя страна предлагали избираеми лица в местните провинциални съвети, назначавали такива в околийските съвети, както и капуоглани (пълномощник на общината пред турските власти) и мухтари (кметове на квартали и малки селища). Те от своя страна водели регистри на населението, издавали тескерета (паспорти) за пътуване, разпределяли данъците, издавали вули за бракосъчетания и свидетелства за учителска правоспособност, заверявали завещания, делби, договори и др. подобни.    

В историческата борба на българите да се обособят като самостоятелна нация, със свои институции релефно изпъква фигурата на архиепископ Рафаил Попов.

Райко поп Добрев, поп Стайков (след ръкополагането си за епископ той се подписвал Рафаил Попов) е потомък на Продан Граматик и първи братовчед на многозаслужилия стрелчанин хаджи поп Евстатий поп Проданов. Роден е през 1831 година. Още на 18 години става учител в село Попинци,а по късно и в с. Поибрене - Панагюрско. След това едновременно учителствува и учи при Найден Геров в Пловдив. Подстригва се за монах в Карлуковския манастир «Света Богородица», Плевенско, на 24 август 1854 година.¹⁰  От 1854 до 1858 г. е учител в Берковица. През 1858 година постъпва в Рилския манастир, където е въведен в чин.  Намиращият се там размирен владика Авксенти Велешки оценява неговите способности и го взема за свой дякон и протосингел.

В края на 1859 г. двамата отиват в Цариград, където страстите кипят и борбата срещу гърцизма се изостря. Авксенти приел риска на борбата, скъсал с патриаршията и станал най-близък сътрудник на Иларион Макариополски.¹¹ Рафаил Попов се увлича по идеите на Драган Цанков, проповядвани в «България» и скоро става един от най-ревностните привърженици на движението за съединение с католическата църква, подтикван и от своя владика. По това време Иларион Макариополски е изрекъл думите, отразени в дипломатическата кореспонденция на руското посолство: „Остава ни само един изход: единственият шанс за нас е Унията с Рим. Знам, че това е крайно средство, акт на отчаяние, който ще ни отдели както от Русия, така и от Сърбия… Възможно е скоро да стигнем до там”.¹²

Рафаил Попов е един от първите, които подписва молбата за Уния на 18 декември 1860 година. Активно участва в изграждането на българската униатска община в Цариград. На 15.03.1861 г. той е в състава на делегацията, която съпровожда Йосиф Соколски в Рим за ръкополагането му от папа Пий IX за архиепископ и пръв духовен глава на българската католическа църква от източен обред.¹³ Ръкоположен за свещеник, той поема Одринската епархия. В сърцето на Тракия, Одрин заема особено място в българската история.Космополитен град с разнообразно  етническо население той е в плен на гръцкото църковно и училищно дело. Българското население е подложено на бавна, но сигурна  елинизация.  Специалните политически интереси на Русия към проливите я карат да следи и се старае да контролира обществените процеси в града и района. Затова и тук българският възродителен процес е особено труден. Именно усилията на изключителна личност като Рафаил Попов са довели до налагане на българщината в района. Корав българин и ревностен родолюбец, закърмен от младини в революционния дух на Под балкана, кален в борбите срещу двойните поробители, той проваля усилията на враговете на българската кауза и превръща Одрин в център на униатското движение.

Увлича в борбата и своите близки. Брат му Стоян - дякон Софроний Попов (р. 1833 г.) става учител в първото униатско училище в града, а по-късно и в други селища от района. В по-късен етап той е ръкоположен за свещеник, а след това и за архимандрит. Най-напред бил канцеларист на общината в Цариград, а по-късно капукехая (представител на епископа пред турските власти) и осъществява връзката с апостолическата делегация.¹⁴ Начело на българската община застава брат му Продан поп Добрев (р.1839 г.), подпомаган от шестима мухтари (кметове) за различните одрински квартали. Третият му брат Ганчо (р. 1846 г.) е в Одрин и също подпомага брат си, като вероятно работи по изграждането на пътя от Цариград до Одрин. Четвъртият брат Атанас (р. 1848 г.) през 1867 г. е в католически колеж в Рим, а през 1869 г. в Пловдив учи френски език и продължава теологическото си образование. През 1869 г. Рафаил Попов завежда племенника си Добри Стайков п.Добрев да се учи в римски католически лицей, където умира  през 1873 г.

По това време в Цариград, в резултат на обединените усилия на патриаршията и руското посолство, подчинени на девиза «целта оправдава средствата», започва жестока борба и бърз процес на разпадане на Унията. Още на 22 декември 1860 година владиците Иларион Макариополски и Авксенти Велешки свикват консервативната върхушка на българската колония и излизат с «Възвание» срещи Унията. Разбира се това не попречва само след 4 месеца те да бъдат унизени с отнемане на сановете им и заточването им в Мала Азия. За съжаление, и видни българи- възрожденци се включват в нечестната борба. По идея на Найден Геров - руски поданик, материално притесненият и подкупен от руското посолство П.Р. Славейков с измама отвлича наивния Йосиф Соколски в Одеса (вж. Из архива на Найден Геров. София, 1911. Писмата на Найден Геров до княз Лобанов-Ростовски No 1642, 1643, 1646, 1647). Това става само три седмици след ръкополагането му в Рим и тържественото му посрещане в Цариград от правителството, дипломатическия корпус и българската колония. От Одеса дядо Йосиф е въдворен в Киевската лавра. На този „киевски затворник”, въпреки молбите му не му е позволено да се завърне в родината нито след учредяване на българската православна Екзархия, нито след освобождението на България, а умира там през 1879 година. В специална историческа забележка Рафаил Попов в своето „Окружно писмо до съединените българи” от 1865 г. описва този случай. 

Поради различни причини напускат Унията и Цариград, и идеолозите и водителите Драган Цанков, Г. Миркович, Н. Сапунов, М. Иванов, архимандрит Макарий и др. Стоически устоява обаче Рафаил Попов. За него П. П. Карапетров свидетелствата „той беше честен и разумен човек… имаше средно образование и стоеше много по-високо във всяко отношение от мнозина тогавашни владици; …. Начетен човек и знаеше добре гръцки език, а сетне кое сам, кое с учители научи френски и турски езици; той беше смирен, с неукоризнено поведение и крайно честен човек, заради това и остана до смъртта си униатин”.¹⁵ Ето какво изповядва Рафаил сам в своето «Окружно писмо» (стр. 4) „не че и мене са не направиха най-прелестни обещания, но всякога във неизречената си милост за вас и за мене, Исус Христос ми направи това добро да ги отбутна”.

Независимо от упадъка на Унията, в Цариград младият и енергичен Рафаил Попов, с насърчението и подкрепата на френския консул Шампоазо и австрийския Камерлоер, въодушевен от идеята за ориентиране на българския народ към Запада, бързо превръща Одрин в униатска крепост. За кратко време 1500 български семейства припознават Унията. На следващата 1862 година техният брой нараства на 2500 семейства. Следващата година привлича към униатската църква легендарният монах Панталеймон с неговите два манастира, един метох и над 150 монаси и монахини. Те стават огнища на униатското движение. Големи успехи са постигнати в Малко Търново и целия Странджански край. Всичко това спомага за преодоляване кризата в българската униатска църква. Назрява необходимостта от нов владика на съединените българи. Апостолическият делегат в Цариград Брунони през април 1863 година предлага на конгрегацията във Ватикана Рафаил Попов да бъде определен за граждански началник на съединените българи. През януари 1864 година Рафаил Попов е признат от турското правителство за „граждански началник” на „католическия булгар миллет”.

Една година след това, през март 1864 година, с декрет на Ватикана той е назначен и за апостолически администратор на българските католици от източен обред в Отоманската империя и въздигнат в архимандритски сан с право да извършва архиерейски богослужения. Влиянието и авторитетът му нарастват. Вече е член на Върховния имперски съвет – Меджлиса

. По негово предложение резиденцията му се премества в Одрин, а в Цариград остава негов представител. 

На 1 ноември 1865 година най-тържествено в цариградската църква «Св. Йоан Златоуст», Рафаил Попов е ръкоположен за епископ от специално натоварен от  папата Рутенски архиепископ Йосиф Сембратович в съслужение с мелхитския патриарх Й. Григорий и гръцкия униатски епископ Милетий. Присъства и Апостолическият делегат в Цариград, арменокатолическият патриарх Хасун, много римокатолически и униатски свещеници, френският и австрийският посланици и много народ.  На 2 декември същата година султанът издава берат, с който го признава за «сер епископ» (духовен глава на българите - католици от източен обред в Османската империя). Затвърдяват се окончателно позициите на българската униатска църква.¹⁶ 

Последват протоколните официални посещения на министрите и всички акредитирани посланици, както и на ръководители на църковните общности в Цариград.

 И отново на упорита работа. Постоянното си присъствие запазва в Одрин, а в Цариград назначава свой пълномощник за връзка с правителството и папския делегат. Съставя и разпраща знаменитото си „Окружно писмо на преосвещенныйтъ господинъ Рафаилъ до съединенныты българы”.¹⁷ Редактира и утвърждава за печат в придворната държавна печатница във Виена през 1867 година на „Малкий катехизис или съкращение на християнското учение”.

През април 1866 година предприема 8-месечна обиколка на обширната си епархия в Тракия и Македония. Подобна обиколка предприема и през 1868 година. Създава и укрепва униатски общини, ръкополага свещеници, съдейства за строителството на църкви, за построяването и откриването на училища. Пише писма.¹⁸  Води личен дневник.

Морално и материално в тази му дейност той е подпомаган от Ватикана, френското и австро-унгарското правителства, от Комитета за подпомагане разширението на вярата на изток с председател Пьотьото, от Комитета към полското емигрантско правителство начело с княгиня Чарторижка.

С негово съгласие от април 1865 година му е даден за протосингел еродираният теолог отец д-р Викторен Галабер - асомпционист, който неотлъчно го следва, подпомага и съветва. Придружава го при всичките му обиколки в епархията, има големи заслуги за израстването и успехите му. От села и градове продължават да постъпват нови и нови молби за присъединяване към Унията. Остро изпъква нуждата от свещеници и учители. Откриват се училища и семинарии. Много младежи са изпратени в Рим, Хърватско, Католическия колеж на Бебек, Галата сарайския лицей Бейрут и др. През 70-те години на 19-ия век униатската църква е поставена на здрави основи. Обширната епархия на Рафаил Попов има вече статут на викарият (папско наместничество) с над 11000 униати, 15 свещеници, 2 манастира, 150 калугери и калугерки, редица църкви и училища. Одринското училище се превръща в гимназия и става притегателен център за младежите от всички български краища, като изиграва важна роля при утвърждаването на българската нация.

През юни 1867 година Рафаил Попов посещава Рим и присъства на тържествата по случай 1800 години от смъртта на Св. Петър и годишнината от коронацията на действащия папа Пий IX. Оказано му е голямо внимание и уважение от ръководителите във Ватикана. През това време има сведения, че е посетил и гр. Ним във Франция, където е седалището на ордена на асомпционистите. Второто му посещение в Рим е през 1869-1870 г., където взема участие в заседанията на Първия ватикански събор. Тогава, заедно с брат си архимандрит Софроний, посещават и много градове в Франция. От 25 до 28 Август 1870 г. те са в манастира «Нотр дам де ла Салет» и  присъстват на тържествата по случай Явлението на Св. Богородица на  върха на Алпийската планина край гр. Гренобъл. Тук, в присъствието на духовни и светски първенци на просветена Европа епископ Рафаил посветил България на Св. Богородица. В края на месец Август 1872 г. Рафаил Попов  посещава, както той се изразява ,«своето отечество Стрелча». Той и свитата му са посрещнати най-тържествено от населението на целия район. Тук той престоява 12 дни.

Успехите, а и перспективите за ново разширение на униатското движение тревожат враговете на българското национално дело и на католическата църква. Особено ги плаши Рафаил Попов - човек с дълбока проницателност, твърд характер и последователност в намеренията и делата си. Всяка негова стъпка внимателно се следи от дипломатите на Русия в Цариград, Одрин, Солун, Битоля и Пловдив. Всяка публична изява на Рафаил попада в докладите им до Азиатския департамент в Петербург, където се анализират и се изработва стратегия за противодействие. Големи са сумите в безотчетния фонд на руското консулство в Одрин, които щедро се изразходват от Золотарев в борбата срещу униатството. Не се колебаят да използват и по-твърди методи - шантаж, заплахи. Така след ръкополагането на Р. Попов за епископ, граф Н.П. Игнатиев изпраща при него неколцина българи - негови по-раншни познати, за да го „смъмрят”. В доклада си до Външното министерство на Русия от 16 ноември 1865 година той пише: „Те лесно успели да го сплашат достатъчно, за да се откаже за момента от пътуване до Одрин и Солун ….. с цел да съживи делото на Унията. При положението, в което се намират понастоящем духовете по тези места, това пътуване би предложило почти сигурни шансове за успех”.¹⁹ Агентурата му обаче се е заблудила. Както се каза по-горе, още през април 1866 година епископ Рафаил Попов е предприел своята успешна обиколка.

Цариградската патриаршия е още по-безогледна и непримирима, защото Рафаил Попов изтръгнал из ръцете й значителни райони от Тракия и Македония, считани дотогава за чисто „елински”. Със санове и пари тя примамва духовници присъединили се към Унията, махзарите и клеветите до турските власти са ежедневие. Австрийският консул в Солун в доклад от 6 април 1875 година до граф Андраши пише: „Католическата уния на българите е смятана от гръцка страна за оная партия, която желае да възстанови държавно България под закрилата на другите Велики сили без Русия”.²⁰     Съпротивата от страна на турските власти е често явление. Организират се провокации срещу самия епископ Рафаил. Валията в Одрин му обръща внимание, че се държи не като рая, а като чужденец. Солунският валия пречи на пътуванията му из Македония като през април 1875 година в изпълнение на заповед на Великия везир му заповядва да напусне Солун и се прибере в Цариград.

Не малко сили изразходва Рафаил Попов и в борбата срещу полските духовници - емигранти в Турция, които искали да наложат латинския обред в богослужението. Той ревностно пазел езика и традициите в българската църква - това, което привличало българите към Унията.

Постоянен негов спътник бил недоимъкът на средства за построяване и поддържане на църквите и училищата, а и за ежедневните му битови нужди.

В разгара на подготовката на Априлското въстание, на 23 февруари (6 март) 1876 година, архиепископ Рафаил Попов за последен път отбелязва в дневника си литургията, която отслужил в черквата «Св. Пророк Илия» в Одрин. Преоблича се и отива бодър и здрав в Меджлиса на важно заседание със султански комисари. Преди него е заел мястото си гръцкият православен владика. Почерпват ги с черешово сладко. Само два часа след това той неочаквано умира

. Симптомите недвусмислено говорят за отравяне. След отвличането на Йосиф Соколски в Русия, Рафаил Попов става втората жертва на враговете на Българската уния. Но не и последната. На 6 май същата година архимандрит Софроний също внезапно умира в Цариград²¹, при това със същите симптоми. Софроний е бил определен за заместник на починалия си брат и отишъл в Цариград, за да се представи пред високата порта и получи султански берат. Противниците са по-експедитивни. За постигане на целите си те не подбират средствата, отстраняват двамата пламенни родолюбци от ръководството на българската униатска църква. Но самата църква оцелява. И днес тя се ръководи от екзарх в София.

Цариградският вестник „Ден” от 13 март 1876 година написа: „Българският народ изгуби един от най-първите си благодетели и покровители във всяко отношение”. След смъртта на Софроний, същият вестник на 8 май 1876 година отбелязва: „Вън от религиозните им убеждения, нашият народ изгуби в лицето на тия двама братя, двама добри патриоти и помощници за въздигането на българския народ в реда на съседните си народи”.

Погребението на Рафаил Попов на 25 април (8 март) 1876 година станало при небивала тържественост. Военна музика, целият духовен клир на града, консулите на Франция, Австрия, Италия, Белгия и Испания, всички ученици от българските и католическите училища и гимназии, голямо множество граждани. Погребан е седнал на престола си, облечен в архиепископските си одежди, пред олтара на епископската църква «Св. Илия» в Одрин.

Полярно противоположни са оценките на униатското движение. Повечето от изследователите на Възраждането, и преди всичко патриарх Кирил, го представят като вредно, подбудено от Франция и Ватикана, посягащо на традиционната вяра и заплашващо консолидацията и единството на нацията. Тази позиция е в унисон с политиката на власт- имащите и „хляб” и титли даващите и затова е господстваща.

Втората линия в оценките обаче е противоположна. Унията се стреми към възстановяване единството на християнските църкви; откриване възможности за тясно общение с цивилизована Европа; революционизира народната борба срещу гърцизма, за самостоятелна българска църква и нация. Интелигенцията и младото поколение тръгват по един по-бърз и по-сигурен път за извоюване на граждански и църковни правдини като етап към националното ни освобождение. Унията предизвиква намесата на Франция, Австрия, Англия пред султанското правителство за признаване наличието на «булгар миллета» и отделянето му от «рум миллета». И не на последно място, тя принуждава царска Русия и патриаршията към нов подход и отстъпки по «Малкия Източен въпрос» - българските национално-църковни искания. Униатството като обществено движение не пречи, а подпомага националната консолидация. Известна е ролята на Унията за бурното навлизане на международно признатия френски език в българските територии, за модернизиране на българското просветно дело, за приобщаване на българите към достиженията на западната цивилизация след Ренесанса. Всичко това показва, че идеята за Уния с Рим намира благодатна почва у нас.

До Освобождението основната част от интелигенцията със средно образование се подготвя в 22-те мисионерски училища, гимназии, колежи, семинарии. Над 250 най-изтъкнати български възрожденци получават солидно образование, за да станат прочути учители, духовници, писатели, общественици, търговци. Повече от 31% от българите с висше образование преди Освобождението на България са френски възпитаници - близо 100 лекари, юристи, литератори, книжовници, агрономи, лесовъди и пр.

Развива се книгопечатането и издателското дело. Над 20 учебника за средните училища по непознати дотогава предмети - физика, логика, ботаника, зоология, география, изкуствознание и пр., са отпечатани за българските училища. Чрез френски преводи се пренася педагогическият опит на други напреднали страни - Англия, Германия, САЩ, Италия.

Тези безспорни заслуги на българското униатско движение официалната историография или подценяваше, или премълчаваше. Това недопустимо отношение към нашето историческо наследство продължава и до днес, независимо че през последните години се публикуваха по-обективни и несъобразени с политическата конюнктура исторически изследвания и документи. Нека се надяваме, че съвременните български историци ще съумеят по-обективно да проучат, оценят и запознаят просветеното българско общество с голямото дело на българското униатско движение и в частност с подвига на знаменития син на Стрелча - архиепископ Рафаил Д. Попов, стоял 12 години начело на българската католическа църква от източен обред.