ИЗ ВОЕННО-ИСТОРИЧЕСКИЯ АРХИВ НА РУСИЯ

Руско-турската освободителна война  1877-1878 г. бе едно от най-значимите събития през втората половина  на XIXв. Получиха своята пълна независимост Румъния,Черна гора и Сърбия. Из мрака на петвековното робство България възкръсна - възстанови своята държавност. Българския род бе избавен от асимилация и получи възможност за самостоятелно развитие в редиците на европейските народи. Усилията и жертвите на плеядата народни будители,въстаници,опълченци и възрожденска интелигенция, не бяха напразни.

Победата на руската армия бе предизвестена. За нея допринесоха:

·     Високият боен  дух на  руските воини, току що освободени  от вековното крепостничество и вдъхновени от идеята за освобождението на братята славяни;

·     Основното преустройство и въоръжаването на армията след злополучната Кримска война, което значително увеличи нейната боеспособност;

·     Правителството на руския император Александър II-Освободител  /на крепостните селяни/ успява да неутрализира западните сили и се възползва от дълбоката политическа и икономическа криза в Турция;

·     Масовото участие на българите като опълченци, водачи, разузнавачи, снабдители и помагачи на руските войски.

·      

Разгромът на армията на Осман паша и превземането на Плевен на 10.XII.1877 г. бе повратен момент във войната. По идея на талантливия военен стратег ген.Милютин - военен министър на Русия, незабавно се сформират три отряда за  бързо преминаване на Стара планина  и чрез обходни действия да  се дезорганизират многочислените военни съединения на Вейсал паша при Шипка, Шакир паша при Ботевград и Арабаконак и Сюлейман паша при Ихтиман, Пазарджик  и Пловдив.

Идеята за преминаването на Балкана при извънредно трудни зимни условия и при наличието на значителни турски сили  е оценена като неосъществима и  налудничава, както от турските така и от западните военни специалисти. Но руските генерали, офицери и войници ги опровергаха и повториха подвига на Суворов  в Алпите през 1799 г.

Създават се три отряда :

1.   на ген.Радецки - със задача да пресече планината през Шипченския        проход и  гр.Елена и се насочи  срещу войските на Вейсал паша в Казанлъшкото поле;

2.   на ген.Карцов - със задача през Троянския проход да се насочи към   Карлово  и Пловдив;

3.   Западният отряд под командването на ген.Гурко

 да преминава през Арабаконашкия и Златишкия проходи и се насочва срещу войските на Сюлейман паша и Шакир паша в Софийското и Ихтиманското полета и настъпят към Пазарджик , Пловдив и Одрин.

В изпълнение на своите задачи ген.Гурко създава три авангардни, обходни колони начело с ген.Емелянов - в десния фланг,ген.Раух  и ген.Шулдер-Шулднер - в центъра и ген.Дандевил -  в левия фланг.

Атаките на трите отряда започват около 13.XII.1877 г. при силна снежна буря, голям студ и дълбок сняг. Те преодоляват планината по коларски пътища и кози пътеки, въпреки недостига на муниции, храна, облекло, обувки. Между 17-20.XII.1877г. те достигат до Софийското, Долно

камарското и Златишкото полета.

Лявата колона на ген.Дандевил се състои от 2-ра бригада на 3-та пехотна дивизия,124-ти пехотен Воронежки полк, Екатеринославския/Днепропетровския/ драгунски полк, два казашки ескадрона и една батарея с 8 оръдия. В тази колона са и войските на ген.Брок,състоящи се от Лейбгвардейския гренадирски полк и няколко казашки ескадрона.Задачата им е да действат във фланга и тила на голямото войсково съединение на Шакир паша в района на Петрич,Поибрене,Мечка и Панагюрище,както и  чрез кавалерията на ген.Курнаков да се съединят с войските на ген.Карцов в района на Карлово.

От 19-20.XII.1877г. войските на ген.Дандевил водят тежки боеве около Петрич,Поибрене,Мечка,Златица,Пирдоп във взаимодействие с 5-та пехотна девизия на ген.Шулдер-Шулднер и 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на генерал-майор.барон Клодт.

На 29.XII.1877 г. в Петрич пристига щаба на IX-ти армейски корпус с командващия генерал-лейтенант барон Криденер. Българи-съгледвачи го информират,че в района на Поибрене-Мечка са видели Мехмед-Али паша и Шакир паша. Не след дълго се получава писмо от последния с предложние за примирие.Уведомен за това ген.Гурко нарежда да не се предприемат решителни действия.По негово указание се сформира лек отряд от 2 ескадрона, с който изпраща парламентьора Зеки- бей при Сюлейман паша в района на Ветрен-Бошуля. 

Независимо от това ген.Криденер на 30.XII.1877 г. издава бойно разпореждане ‘..Екатеринославските драгуни към Стрелча, 1-ва бригада на Еттер към Копривщица...’.В изпълнение на тази заповед 2-ри дивизион от Екатеринославския драгунски полк, начело с полковник  Николай Тимирязев освобождава Стрелча на 31.XII.1877 г. Стрелчани за първи път посрещат свободни новата 1878 г.Още на 30.XII. заедно с трите табора и трите оръдия на турската армия, панически са избягали и всички турци и татари, потискали толкова дълго и жестоко жителите на селото. Жертвите през Априлското въстание не са били напразно.

Моята баба, Дона Мильова Дескова си спомняше този ден така: Била на 7 г.Чуло се,че турците отново се връщат и всички се изпокрили, а нея я скрили в домашната фурна.По някое време някой махнал връшника от фурната, видял детето, хванал го за фустанчето и го измъкнал. Смеейки се силно го прегърнал  и казал ’Ну ,братушка,здраствуй!’ Тя си спомняше,че ‘московците’ били весели, много  яли и с големи чаши пиели ракия.

Още сутринта на 1.I.1878 г.дивизионът на Тимирязев напуска Стрелча и се отправя по пътя за Пазаджик,преследвайки отстъпващите турски подразделения , участва в освобождението на Пловдив и превземането на Одрин на 10.I.1878 г.

Чествайки 125 годишнината от Освобождението на България, признателните поколения трябва да помнят руските военачалници, които имат пряко отношение към освобождението на родния ни град Стрелча. Дивизионът на полковник Тимирязев, Николай Аркадиевич е в състава на прославения Екатеринославски драгунски полк с командир полк.Ребиндер. Този полк е бил под командването на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия с командир ген.Клодт,Владимир Андреевич  и началник щаб полковник Бунаков. Дивизията е била в състава на IX-ти армейски корпус, с командващ генерал-лейтенант барон  Криденер,Н.П. и началник щаб- генерал-майор Липински.Всички те са действали  под ръководството на героя от Руско-турската освободителна война  генерал-фелдмаршал Гурко, Йосив Владимирович и началник щаб -  генерал Нагловски.

ИЗУЧАВАНЕТО НА МИНАЛОТО Е НЕПРЕСЪХВАЩ ИЗВОР НА РОДОЛЮБИЕ И ГОРДОСТ

Стрелча е едно от най-старите селища в Централното Средногорие.Десетките могили,калетата,римските пътища и мостове,църковните книги и приписките в тях са материални белези на богатата тракийска,римска и средновековна култура по тези земи.Те са устояли до наши дни въпреки природните стихии,варварските разрушения,турските пожарища и иманярските набези.Ще ги запазим ли ние за бъдещите поколения?Достатъчно ли правим за тяхното проучване,опазване и популяризиране?Това се отнася и за проучването  на бита,обичаите,легендите, поверията и езика в нашия край.Наш дълг е да изучаваме и се поучаваме от живота и делото на нашите предци - граматици,свещеници,учители и борци за политически,социални и религиозни свободи.

Направеното от нашите възрожденци - учители,свещеници и др.,не е малко. Трябва да сме признателни на такива дейци като: Мильо  Балтов,Тодор Белчов, Пенка Попова,Евстатия  Площаков,Илия Бояджиев и много други родолюбци за проучване,опазване и популяризиране миналото на Стрелча и Стрелчани. Държавните,общинските и обществените институции изградиха добра материална база за богатата музейна сбирка.

С оглед осъществяване на по-мащабна и задълбочена дейност и продължаване традициите  в това отношение се сформира Обществен съвет за развитие на музейното дело в гр.Стрелча.Целите и задачите,които си поставя Съветът,са да активизират институциите и обществеността с оглед:

n   повишаване родолюбието и културата на сегашното поколение;

n   проучване и оповестяване приноса на Стрелча и Стрелчани  в националната история;

n   съдействие за подобряване материално-техническото,финансовото и кадровото и охранителното обезпечаване на музея и издигане статута му до държавен;

n   подготовка и отпечатване на ‘Стрелча и Стрелчани през вековете’,’Опис на наличните исторически документи в музея на гр.Стрелча’,’Библиографски справочник’ - за значими публикации,отразяващи историята на гр.Стрелча’,’Биографичен сборник’ - за видни и заслужили  граждани на гр.Стрелча;

n   активизиране събирателската и проучвателната дейност на музея;

n   осигуряване постоянен достъп на посетители  до музейната експозиция, особено по време на туристическия сезон;

n   разширяване и актуализиране историческия календар на гр.Стрелча;

n   събиране и съхраняване на всички досегашни и иницииране на нови родови изследвания;

n   организиране честване на епископ Рафаил Попов и други стрелчани, участници в национално-църковната борба;                                                                                                                        

n   подпомагане на краеведчески изследвания в другите селища на общината;

n   съдействие за по-задълбочено проучване дейността на църковните и училищните настоятелства,на ръководствата на читалището,кооперациите и други обществени организация;

n   изясняване наличното документално-историческо наследство в личните сбирки на Т.Белчов, Ев.К.   Площаков. Ил. БояджиевБояджиев,П. Попова,както и подготвени ръкописи от тях;

n   използване положителния опит на съизмерими музеи в региона и страната,както и методистка  помощ от утвърдени национални музеи.

Членовете на Обществения съвет съзнават значителния обем и трудността на поставените цели и задачи, но са убедени.че с активното участие на гражданите, заинтересовани от просперитета на града и общината,те са изпълними.

                                                                           Христо Найденов

НАЦИОНАЛНО-ЦЪРКОВНАТА БОРБА. УНИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ХРИСТИЯНИ С РИМОКАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА И АРХИЕПИСКОП РАФАИЛ Д. ПОПОВ

                       

                                          По случай 170 години от рождението и

                                                    125 години от смъртта на архиепископ

                                                    Рафаил Попов

Паметната 1876 година вписа Стрелча в националната история с големи букви.

Когато през февруари 1876 година Бенковски възстановява там революционния комитет и стрелчани активно се включват в подготовката на въстанието за избавяне от петвековното политическо и духовно робство, в първата Отоманска столица-Одрин, изгаря в огъня на национално-църковната борба един от най-заслужилите пред олтара на Отечеството стрелчани - Рафаил Добрев Попов. На 23 февруари (6 март) 1876 година умира отровен от враговете на българската национална кауза, главата на българите-християни, съединени с римокатолическата църква в Отоманската империя.

«Твърд и не без способности, тоя рилски подстриженик и дякон на Авксенти Велешки с упоритостта на стрелчанин бе продължил навред из България делото на Унията, от която не отстъпи до края на живота си».¹ Така оценява дейността му Българският патриарх Кирил, който е задълбочен изследовател на Българското възраждане и принципен противник на Унията.

За да се оцени правилно историческото дело на Рафаил Попов, трябва да си припомним историческата обстановка, в която живее и работи. Турската империя е «болният човек». Обществено-икономическата криза в империята и външният натиск принуждават султаните към модернизация на държавата. Махмуд II започва т.н. ТАНЗИМАТ (ера на щастливата организация). Осъвременява държавното право и преустройва армията по европейски образец. Синът му Абдул Меджид продължил и разширил реформите. През 1839 година издал известния ХАТИ-ШЕРИФ, с който гарантирал сигурността, честта и собствеността на всички поданици, справедливо разхвърляне и разпределение на данъците и реда за рекрутиране на армията. Под натиска на Русия и преди всичко на Франция през 1856 година той прогласил и ХАТИ-ХУМАЮНА за признаване свободата на съвестта и подобряване участта на християнското население. Тези реформи, разбира се, не са проведени цялостно поради съпротивата на силните консервативни ислямски кръгове. Репресивното управление продължавало. Все пак била създадена законова основа за възродителни процеси в българското общество. То се изразявало преди всичко в борбата срещу втория поробител - Гръцката православна църква, срещу  откритите и не без успех опити за денационализация - погърчване на българския етнос.

Поради бурното развитие на възрожденските процеси в българските земи - Тракия, Мизия и Македония, България постепенно застава в центъра на Източния въпрос.

След Кримската война (1856), от която Русия излиза победена, Франция проявява голям интерес към някогашната силна Българска държава, а след това провинция на Отоманската империя. Темата за България се явява вече на страниците на френския печат. За нея говорят интелектуалци, дипломати, мисионери, а след кланетата по време на селските въстания в Северозападна България - и френският народ. Официалната френска източна политика е да се запази целостта и единството на Турция, да се укрепи Босфорския бастион срещу Русия и нейните претенции за Балканска хегемония. Запазването на Отоманската империя Франция вижда чрез реформирането и, чрез модернизация на турската икономика, политика и култура на буржоазни начала, като се намалят и унищожат вътрешните национални и социални противодействащи сили.²  Ядрото на европейска Турция - българските провинции. трябва да се запазят чрез отстраняване на турските произволи, реформа на правосъдието и местната власт, разширяване на търговията с Франция и засилване на католицизма. Успоредно с това се полагат сериозни усилия за създаване на българска интелигенция със западна ориентация, за разпространение на френския език, литература и култура, за осъвременяване на просветното дело чрез внедряване на модерни педагогически методи. 

Франция се намесва в духовния живот на България чрез подкрепата на българската кауза в българо-гръцкия църковен спор и чрез проникване на френския католицизъм, а след 1860 година - и чрез подкрепа на българската католическа църква с източен обред. „франция първа лансира идеята за самостоятелна българска църковна институция, с която изпреварва и ускорява развитието на програмните искания на българското национално църковно движение. Укрепва вярата на българските църковни дейци в бъдещата победа».³  За осъществяване на своето влияние в българските земи Франция подкрепя усилията на папа Пий IX за проникване на католическата вяра в Ориента и дейността на католическите ордени «Свети Лазар» и Асомпсиона от Ним.

Още по-амбициозна и агресивна е политиката на Русия на Балканите и главно в българските земи. По същество тя е анти българска. И Русия се стреми да запази Отоманската империя, като буфер срещу стремежите на западните държави към Изтока. При това тя категорично подкрепа гръцката патриаршия в стремежа й да подчини всички християни на Балканите под своята църковна власт. Турското правителство също припознава Вселенския патриарх като единствен «главатар на „рум миллет”а т.е. не мюсюлманските народности. Тогавашният министър-председател на Русия Горчаков формулира руската политика така: «Русия е не за промяна, а само за подобряване статуквото на Балканите» ⁴. Още по-точно и ясно е изразена тогавашната руска политика от граф Н.П.Игнатиев, който от 1861-1864 г. е началник на Азиатския департамент във Външното министерство на Русия (в чийто прерогативи е политиката на Русия в Източна Европа), а от 1864-1877 г. е посланик на Русия в Цариград. В своите «Записки» той пише «За да бъде властта ни здрава и да не изисква извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българо-гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер».⁵  И по-нататък «Да предприемем самостоятелно решаване на източния въпрос в руски смисъл, т.е. образуването на еднокръвни и единоверни нам области, неразривно свързани с Русия и проливите бъдат предоставени на наше разположение».⁶  Подобна е била и завоевателната политика на Австро-Унгария. Съперничеството й с Франция при инвазията на католическата вяра на изток е допълнителна пречка за благоприятното решаване на църковния въпрос. Стремежът на Англия, Германия и САЩ да налагат протестантството и стабилизират Турската империя не е способствал за успеха на българските стремежи.

И така, перспективите на българската национална революция се оказали фатално зависими от противоборството на Великите сили по „източния въпрос” и стремежа им за господство на Балканите.

Неблагоприятните външни условия за България се съпътстват и от още по-тежкото положение на българите в империята. Един съвременник свидетелства: «Народът беше съвършено убит духом и нямаше никакво народно съзнание. На пръсти се четяха по-съзнателните българи, и тях ги беше срам да се наричат такива. Ние бяхме между другите народности както са циганите сега… хора без никакво светско и духовно началство, без никаква книжовност. Прост и невеж, смазан от робски страх…. Гръцките владици ги стрижаха като овчарско стадо… Преследването от християнска (гръцка) страна беше по-строго и по-омразно».⁷  

При тези условия за национално освобождение е било немислимо. Народните водачи, преди всичко духовници (Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, д-р Ст.Чомаков и др.) правилно насочват народното негодуване срещу гръцката патриаршия, за самостоятелна църква, за използване славянобългарския език в църковното служене и училищата, за владици, попове и учители из средата на българите. Ръководен център на тази борба се обособява Цариград, където има многобройна българска колония и където е съсредоточена най-издигнатата част от тогавашната българска интелигенция. Кулминация на тази борба е т.н. „Български Великден”. На 3 април 1860 година в българската църква Св.Стефан в Цариград за пръв път владиката Иларион Макариополски,в съслужение и с дякон Рафаил Попов,   не споменава в службата си Вселенския патриарх, а вместо него - турския султан. Този акт,първи опит за църковна независимост е посрещнат на нож от патриаршията и руското посолство в Цариград, но е бурно акламирано от българското население .Отхвърлена е властта на патриарха . Тази постъпка е последвана в много църкви из цяла България. Започва се изгонването на гръцките владици от епархиите. Противниците на българската кауза отговарят с репресии. Свиканият патриаршески събор лишава от сановете им владиците Иларион Макариополски, Авксенти Велешки и Паисий Пловдивски. По-късно, през април 1861 година. Патриархът със съдействието на руския посланик и Високата порта заточва първите двама в Мала Азия, а Паисий - в „Света гора”.

От този момент се активизира по-радикалната група от българските първенци и общественици начело с Драган Цанков, Д-р Миркович, Никола Сапунов, Манол Иванов, дякон Рафаил Попов, архимандрит Макарий и др. Трибуна на тези българи е вестник «България», който излиза от м.март 1859 до 1863 г. Подкрепени от ръководителя на лазаристите в Цариград Йожен Боре, те лансират идеята за съединение (Уния) с римокатолическата църква като най-пряк и сигурен път за сдобиване с българска църковна йерархия и припознаване от високата порта на българите като самостоятелна народност.

Тезата на родолюбивите българи около вестник «България», редактиран от Драган Цанков, е:

·        гръцкият патриарх, който не е каноничен, и няма каноническа власт над българите, никога не ще допусне учредяване на българско църковно самоуправление;

·        султанът не ще може да стори това, защото не е  нито папа, нито патриарх;

·        Високата порта няма да утвърди самостоятелна йерархия на българите от страх да не би по-късно те да поискат пълна свобода;

·        противниците на Унията са руски оръдия, егоисти и се стремят към руските пари;

·        българските владици, както гръцките, са без благочестие и са користни и трябва да имат над себе си папата за контрол и напътствие;

·        най-голямата европейски сила Франция ще подкрепи българското дело;

·        и не на последно място, българските християни ще се върнат там където са били по времето на цар Борис, цар Калоян и цар Борил.

      Позабравените исторически факти подкрепят последното твърдение. За покръстването на българите (865 г.) Борис I се обърнал към византийския патриарх Фотий и римския папа Николай I. Последният изпратил двама свои пратеници, но цариградският църковен събор (869-870 г.), на който е имал делегати и Борис I, решил новоучредената българска църква (870 г.) да премине към източната, византийската църква.

      През 1204 г. цар Калоян сключил Уния с римския папа, която просъществувала до 1231 г., когато Иван Асен II дал дъщеря си за жена на византийския император и отхвърлил Унията.

Естествено, идеята за Уния била посрещната враждебно от някои среди. Тодор Бурмов от Габрово, Ботьо Петков от Калофер и др. в редица свои публикации в протурския «Цариградски вестник», издаван с руски пари, се изказали против Унията, защото се отстъпвало от традиционната вяра на дедите ни и защото имало опасност за разделяне на обособяващата се българска нация. Под въздействието на цариградския си дописник, Г.С. Раковски в своя «Дунавски лебед» започва остра полемика с вестник «България» и Драган Цанков, която се изражда в кавги и лични обиди.

Въпреки това, инициативата за Уния бързо се разпространява. През м. юли 1859 година в гр. Кукуш, където в момента учителства Димитър Миладинов, първенци на града начело с Нако Станишев, за да се отърват от своеволията на гръцкия си владика, се обявяват за униати. Изпращат молба до папа Пий IX да ги «приеме в стадото си и под крилата си». Патриаршията се стреснала и по настояване на руското посолство изпраща Иларион Макариополски да потуши бунта. Гръцкият владика е сменен, а за епископ бил ръкоположен българин.

Дейна помощ за отделяне на българите от цариградската патриаршия оказвали и голямата емигрантска колония на поляците в Турция. След третата подялба на Полша и особено след жестокото потушаване на Варшавското въстание от  Русия през 1853 г. големи емигрантски вълни заляло Западна Европа и преди всичко Франция и Турция. В Париж се образувало емигрантско правителство начело с княз Чарторишки, а в Цариград -негова полска мисия начело с известния писател Михаил Чайковски, който по-късно се потурчил и станал турския Садък паша.

Когато Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изпращат писмена молба до Високата порта за даване на черковни правдини на българите. Те имали чести контакти със Садък паша. Когато патриархът ги заплашил със заточение, с помощта на пашата те се укрили в къщата на лазаристите „Сан Бенедето” в Галата.⁸ Но с намесата на руския посланик Титов те все пак били заточени в Света гора.

Акцията на 3 април 1860 г. в Цариград и постигнатите резултати в Кукуш възпламенили духовете. Страстите се задълбочили. Духовният кипеж обхванал калфите и чираците в Балкапанските работилници. Силите се консолидирали. Идеята за съединение с католическата църква станала господстваща. На тази духовна ориентация не били чужди народните водители владиците Иларион Макариополски и Авксенти Велешки, пловдивския представител Ст. Чомаков, епитропите Н. Сапунов и М. Иванов и др. Един от най-ревностните привърженици и организатори бил дякон Рафаил Попов. Подготвена и обсъдена била молба до папата и датата на връчването й. Искрата възпламенила българското недоволство, когато поп Димитър от Балчик, ръкоположен от българските владици в Цариград, не бил признат от варненския гръцки владика и по негова молба турската полиция го конвоира в Цариград, за да бъде заточен. С помощта на недоволните цариградски българи, той се укрил пак в католическия манастир Сан Бенедето.

Историческият ден настъпил. В неделя на 18 декември 1860 година множество българи, предимно младежи, се събрали пред българския метох, където било и жилището на Иларион Макариополски. Последният, след срещата си с руския посланик княз Лобанов-Ростовски, се оказал „болен”. Настъпил смут и недоволство. Но след като владиката им казал, че той няма да дойде и да подпише, но им дава всичките писмени молби от българските общини от цяла България с искане за самостоятелна българска църковна йерархия, така че подписите на народа са по-важни от неговия, екзалтираното множество тръгнало към Бейолу. По пътя си българската делегация се умножавала, за да достигне до над 2000 души. Ето как един очевидец, панагюрецът П.П.Карапетров описва случилото се: «Валеше дъжд. Повече от 2000 цариградски българи, предвождани от архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския манастир, заедно с дякона си Висарион… архимандрит Макарий (копривщенец), поп Тодор от Видин, поп Христо от Троян, поп Григор от Казанлък - и тримата свещеници при българския храм в Цариград, поп Димитър от Балчик, Рафаил Поп Добрев от Стрелец, дякон на владиката А. Велешки и още други някои духовни лица…. Никола Е. Сапунов от Габрово и Манол Иванов от Стара Загора, настоятели на българския храм в Цариград, Иван Бозвели от Казанлък, Димитър Бракалов от Калофер, Иван Караджов (Клинката) от Клисура, Стоян Иванов Джейнов от Копривщица, Димитър Ненов от Пазарджик, Драган Цанков от Свищов, Д-р Г. Миркович от Сливен и мнозина стари и млади интелигенти, търговци, българи от Бал капан хан и от други търговски ханове в Цариград ….^”9

Действително множеството впечатлява с броя си и със своята териториална и социална представителност. То изпълва резиденцията и двора на католическия апостолически викарий архиепископ Павел Брунони. Посреща ги самия Брунони, арменокатолическият патриарх Антоний Хасун и много духовници от латинския и арменокатолическия обред, банкери, държавни служители и търговци. В заявлението, прочетено от казанлъчанина Христо Ваклидов, се заявява, че българският народ желае да се върне към католическата черква, че българите са имали своя йерархия, дадена им от папата, че гърците я унищожили, и че сега народът иска своя йерархия, обаче обредите, обичаите и славянското богослужение да се запазят. Молят папата да склони Наполеон III - император на могъща Франция, да осигури закрила на българщината, както и патриарх Хасун да ходатайства пред папата и Високата порта за признаването на самостоятелна българска църква. В отговор патриарх Хасун казал, че той и архиепископ Брунони ще се застъпят пред папата тази молба да се удовлетвори, а пред Високата порта да се признае български началник на тази йерархия. Това се оформило с акт, който бил подписан от присъствуващите от двете страни. Всички се здрависали и разцелували. Радостни и весели те си разотишли.

Още същия ден Високата порта била уведомена за станалото въз- съединение и на следващия ден министърът на външните работи и изповеданията Али паша отговорил, че султанското правителството ще признае българската униатска община. Архимандрит Макарий бил назначен за привременен духовен началник. Както преди двадесет години княз Стефан Богориди подарил къщата си във Фенер за православен храм на българите, така и сега един богат арменец-католик подарил едно голямо здание в Галата за направата на храм на българите-униати.

Въодушевлението било неописуемо. Дюлгерският еснаф и преди всичко калфите само за 4-5 дни преустроили зданието и целият долен етаж станал прекрасен храм. На Коледа (25 декември) той се осветил и в него било извършено тържествено богослужение за Рождество Христово, в което взел участие и дякон Рафаил Попов.

Така самостоятелната българска йерархия на съединените християни станала факт. Това било 10 години преди признаването на зависимата от гръцката патриаршия българска екзархия през 1870 година. Именно през тези 10 дълги години бил построен Суецкият канал.

Когато говорим и се гордеем с „Български Великден” - 3 април 1860 година, с още по-голяма гордост и признателност трябва да си спомним, че е имало и «Българска коледа” - 18 декември 1860 година.

Рухнала идеята на руския император за единна гръцко-българска нация под скиптъра на Вселенския патриарх. Открили се хоризонти за приобщаване на българския народ към европейската цивилизация.

За да се оцени станалото, трябва да се напомни, че в Турската империя на признатите от правителството религиозни общности се възлагали жизнено важни за населението граждански функции. Ръководителите на тези общности били членове на Върховния имперски съвет. Те от своя страна предлагали избираеми лица в местните провинциални съвети, назначавали такива в околийските съвети, както и капуоглани (пълномощник на общината пред турските власти) и мухтари (кметове на квартали и малки селища). Те от своя страна водели регистри на населението, издавали тескерета (паспорти) за пътуване, разпределяли данъците, издавали вули за бракосъчетания и свидетелства за учителска правоспособност, заверявали завещания, делби, договори и др. подобни.    

В историческата борба на българите да се обособят като самостоятелна нация, със свои институции релефно изпъква фигурата на архиепископ Рафаил Попов.

Райко поп Добрев, поп Стайков (след ръкополагането си за епископ той се подписвал Рафаил Попов) е потомък на Продан Граматик и първи братовчед на многозаслужилия стрелчанин хаджи поп Евстатий поп Проданов. Роден е през 1831 година. Още на 18 години става учител в село Попинци,а по късно и в с. Поибрене - Панагюрско. След това едновременно учителствува и учи при Найден Геров в Пловдив. Подстригва се за монах в Карлуковския манастир «Света Богородица», Плевенско, на 24 август 1854 година.¹⁰  От 1854 до 1858 г. е учител в Берковица. През 1858 година постъпва в Рилския манастир, където е въведен в чин.  Намиращият се там размирен владика Авксенти Велешки оценява неговите способности и го взема за свой дякон и протосингел.

В края на 1859 г. двамата отиват в Цариград, където страстите кипят и борбата срещу гърцизма се изостря. Авксенти приел риска на борбата, скъсал с патриаршията и станал най-близък сътрудник на Иларион Макариополски.¹¹ Рафаил Попов се увлича по идеите на Драган Цанков, проповядвани в «България» и скоро става един от най-ревностните привърженици на движението за съединение с католическата църква, подтикван и от своя владика. По това време Иларион Макариополски е изрекъл думите, отразени в дипломатическата кореспонденция на руското посолство: „Остава ни само един изход: единственият шанс за нас е Унията с Рим. Знам, че това е крайно средство, акт на отчаяние, който ще ни отдели както от Русия, така и от Сърбия… Възможно е скоро да стигнем до там”.¹²

Рафаил Попов е един от първите, които подписва молбата за Уния на 18 декември 1860 година. Активно участва в изграждането на българската униатска община в Цариград. На 15.03.1861 г. той е в състава на делегацията, която съпровожда Йосиф Соколски в Рим за ръкополагането му от папа Пий IX за архиепископ и пръв духовен глава на българската католическа църква от източен обред.¹³ Ръкоположен за свещеник, той поема Одринската епархия. В сърцето на Тракия, Одрин заема особено място в българската история.Космополитен град с разнообразно  етническо население той е в плен на гръцкото църковно и училищно дело. Българското население е подложено на бавна, но сигурна  елинизация.  Специалните политически интереси на Русия към проливите я карат да следи и се старае да контролира обществените процеси в града и района. Затова и тук българският възродителен процес е особено труден. Именно усилията на изключителна личност като Рафаил Попов са довели до налагане на българщината в района. Корав българин и ревностен родолюбец, закърмен от младини в революционния дух на Под балкана, кален в борбите срещу двойните поробители, той проваля усилията на враговете на българската кауза и превръща Одрин в център на униатското движение.

Увлича в борбата и своите близки. Брат му Стоян - дякон Софроний Попов (р. 1833 г.) става учител в първото униатско училище в града, а по-късно и в други селища от района. В по-късен етап той е ръкоположен за свещеник, а след това и за архимандрит. Най-напред бил канцеларист на общината в Цариград, а по-късно капукехая (представител на епископа пред турските власти) и осъществява връзката с апостолическата делегация.¹⁴ Начело на българската община застава брат му Продан поп Добрев (р.1839 г.), подпомаган от шестима мухтари (кметове) за различните одрински квартали. Третият му брат Ганчо (р. 1846 г.) е в Одрин и също подпомага брат си, като вероятно работи по изграждането на пътя от Цариград до Одрин. Четвъртият брат Атанас (р. 1848 г.) през 1867 г. е в католически колеж в Рим, а през 1869 г. в Пловдив учи френски език и продължава теологическото си образование. През 1869 г. Рафаил Попов завежда племенника си Добри Стайков п.Добрев да се учи в римски католически лицей, където умира  през 1873 г.

По това време в Цариград, в резултат на обединените усилия на патриаршията и руското посолство, подчинени на девиза «целта оправдава средствата», започва жестока борба и бърз процес на разпадане на Унията. Още на 22 декември 1860 година владиците Иларион Макариополски и Авксенти Велешки свикват консервативната върхушка на българската колония и излизат с «Възвание» срещи Унията. Разбира се това не попречва само след 4 месеца те да бъдат унизени с отнемане на сановете им и заточването им в Мала Азия. За съжаление, и видни българи- възрожденци се включват в нечестната борба. По идея на Найден Геров - руски поданик, материално притесненият и подкупен от руското посолство П.Р. Славейков с измама отвлича наивния Йосиф Соколски в Одеса (вж. Из архива на Найден Геров. София, 1911. Писмата на Найден Геров до княз Лобанов-Ростовски No 1642, 1643, 1646, 1647). Това става само три седмици след ръкополагането му в Рим и тържественото му посрещане в Цариград от правителството, дипломатическия корпус и българската колония. От Одеса дядо Йосиф е въдворен в Киевската лавра. На този „киевски затворник”, въпреки молбите му не му е позволено да се завърне в родината нито след учредяване на българската православна Екзархия, нито след освобождението на България, а умира там през 1879 година. В специална историческа забележка Рафаил Попов в своето „Окружно писмо до съединените българи” от 1865 г. описва този случай. 

Поради различни причини напускат Унията и Цариград, и идеолозите и водителите Драган Цанков, Г. Миркович, Н. Сапунов, М. Иванов, архимандрит Макарий и др. Стоически устоява обаче Рафаил Попов. За него П. П. Карапетров свидетелствата „той беше честен и разумен човек… имаше средно образование и стоеше много по-високо във всяко отношение от мнозина тогавашни владици; …. Начетен човек и знаеше добре гръцки език, а сетне кое сам, кое с учители научи френски и турски езици; той беше смирен, с неукоризнено поведение и крайно честен човек, заради това и остана до смъртта си униатин”.¹⁵ Ето какво изповядва Рафаил сам в своето «Окружно писмо» (стр. 4) „не че и мене са не направиха най-прелестни обещания, но всякога във неизречената си милост за вас и за мене, Исус Христос ми направи това добро да ги отбутна”.

Независимо от упадъка на Унията, в Цариград младият и енергичен Рафаил Попов, с насърчението и подкрепата на френския консул Шампоазо и австрийския Камерлоер, въодушевен от идеята за ориентиране на българския народ към Запада, бързо превръща Одрин в униатска крепост. За кратко време 1500 български семейства припознават Унията. На следващата 1862 година техният брой нараства на 2500 семейства. Следващата година привлича към униатската църква легендарният монах Панталеймон с неговите два манастира, един метох и над 150 монаси и монахини. Те стават огнища на униатското движение. Големи успехи са постигнати в Малко Търново и целия Странджански край. Всичко това спомага за преодоляване кризата в българската униатска църква. Назрява необходимостта от нов владика на съединените българи. Апостолическият делегат в Цариград Брунони през април 1863 година предлага на конгрегацията във Ватикана Рафаил Попов да бъде определен за граждански началник на съединените българи. През януари 1864 година Рафаил Попов е признат от турското правителство за „граждански началник” на „католическия булгар миллет”.

Една година след това, през март 1864 година, с декрет на Ватикана той е назначен и за апостолически администратор на българските католици от източен обред в Отоманската империя и въздигнат в архимандритски сан с право да извършва архиерейски богослужения. Влиянието и авторитетът му нарастват. Вече е член на Върховния имперски съвет – Меджлиса

. По негово предложение резиденцията му се премества в Одрин, а в Цариград остава негов представител. 

На 1 ноември 1865 година най-тържествено в цариградската църква «Св. Йоан Златоуст», Рафаил Попов е ръкоположен за епископ от специално натоварен от  папата Рутенски архиепископ Йосиф Сембратович в съслужение с мелхитския патриарх Й. Григорий и гръцкия униатски епископ Милетий. Присъства и Апостолическият делегат в Цариград, арменокатолическият патриарх Хасун, много римокатолически и униатски свещеници, френският и австрийският посланици и много народ.  На 2 декември същата година султанът издава берат, с който го признава за «сер епископ» (духовен глава на българите - католици от източен обред в Османската империя). Затвърдяват се окончателно позициите на българската униатска църква.¹⁶ 

Последват протоколните официални посещения на министрите и всички акредитирани посланици, както и на ръководители на църковните общности в Цариград.

 И отново на упорита работа. Постоянното си присъствие запазва в Одрин, а в Цариград назначава свой пълномощник за връзка с правителството и папския делегат. Съставя и разпраща знаменитото си „Окружно писмо на преосвещенныйтъ господинъ Рафаилъ до съединенныты българы”.¹⁷ Редактира и утвърждава за печат в придворната държавна печатница във Виена през 1867 година на „Малкий катехизис или съкращение на християнското учение”.

През април 1866 година предприема 8-месечна обиколка на обширната си епархия в Тракия и Македония. Подобна обиколка предприема и през 1868 година. Създава и укрепва униатски общини, ръкополага свещеници, съдейства за строителството на църкви, за построяването и откриването на училища. Пише писма.¹⁸  Води личен дневник.

Морално и материално в тази му дейност той е подпомаган от Ватикана, френското и австро-унгарското правителства, от Комитета за подпомагане разширението на вярата на изток с председател Пьотьото, от Комитета към полското емигрантско правителство начело с княгиня Чарторижка.

С негово съгласие от април 1865 година му е даден за протосингел еродираният теолог отец д-р Викторен Галабер - асомпционист, който неотлъчно го следва, подпомага и съветва. Придружава го при всичките му обиколки в епархията, има големи заслуги за израстването и успехите му. От села и градове продължават да постъпват нови и нови молби за присъединяване към Унията. Остро изпъква нуждата от свещеници и учители. Откриват се училища и семинарии. Много младежи са изпратени в Рим, Хърватско, Католическия колеж на Бебек, Галата сарайския лицей Бейрут и др. През 70-те години на 19-ия век униатската църква е поставена на здрави основи. Обширната епархия на Рафаил Попов има вече статут на викарият (папско наместничество) с над 11000 униати, 15 свещеници, 2 манастира, 150 калугери и калугерки, редица църкви и училища. Одринското училище се превръща в гимназия и става притегателен център за младежите от всички български краища, като изиграва важна роля при утвърждаването на българската нация.

През юни 1867 година Рафаил Попов посещава Рим и присъства на тържествата по случай 1800 години от смъртта на Св. Петър и годишнината от коронацията на действащия папа Пий IX. Оказано му е голямо внимание и уважение от ръководителите във Ватикана. През това време има сведения, че е посетил и гр. Ним във Франция, където е седалището на ордена на асомпционистите. Второто му посещение в Рим е през 1869-1870 г., където взема участие в заседанията на Първия ватикански събор. Тогава, заедно с брат си архимандрит Софроний, посещават и много градове в Франция. От 25 до 28 Август 1870 г. те са в манастира «Нотр дам де ла Салет» и  присъстват на тържествата по случай Явлението на Св. Богородица на  върха на Алпийската планина край гр. Гренобъл. Тук, в присъствието на духовни и светски първенци на просветена Европа епископ Рафаил посветил България на Св. Богородица. В края на месец Август 1872 г. Рафаил Попов  посещава, както той се изразява ,«своето отечество Стрелча». Той и свитата му са посрещнати най-тържествено от населението на целия район. Тук той престоява 12 дни.

Успехите, а и перспективите за ново разширение на униатското движение тревожат враговете на българското национално дело и на католическата църква. Особено ги плаши Рафаил Попов - човек с дълбока проницателност, твърд характер и последователност в намеренията и делата си. Всяка негова стъпка внимателно се следи от дипломатите на Русия в Цариград, Одрин, Солун, Битоля и Пловдив. Всяка публична изява на Рафаил попада в докладите им до Азиатския департамент в Петербург, където се анализират и се изработва стратегия за противодействие. Големи са сумите в безотчетния фонд на руското консулство в Одрин, които щедро се изразходват от Золотарев в борбата срещу униатството. Не се колебаят да използват и по-твърди методи - шантаж, заплахи. Така след ръкополагането на Р. Попов за епископ, граф Н.П. Игнатиев изпраща при него неколцина българи - негови по-раншни познати, за да го „смъмрят”. В доклада си до Външното министерство на Русия от 16 ноември 1865 година той пише: „Те лесно успели да го сплашат достатъчно, за да се откаже за момента от пътуване до Одрин и Солун ….. с цел да съживи делото на Унията. При положението, в което се намират понастоящем духовете по тези места, това пътуване би предложило почти сигурни шансове за успех”.¹⁹ Агентурата му обаче се е заблудила. Както се каза по-горе, още през април 1866 година епископ Рафаил Попов е предприел своята успешна обиколка.

Цариградската патриаршия е още по-безогледна и непримирима, защото Рафаил Попов изтръгнал из ръцете й значителни райони от Тракия и Македония, считани дотогава за чисто „елински”. Със санове и пари тя примамва духовници присъединили се към Унията, махзарите и клеветите до турските власти са ежедневие. Австрийският консул в Солун в доклад от 6 април 1875 година до граф Андраши пише: „Католическата уния на българите е смятана от гръцка страна за оная партия, която желае да възстанови държавно България под закрилата на другите Велики сили без Русия”.²⁰     Съпротивата от страна на турските власти е често явление. Организират се провокации срещу самия епископ Рафаил. Валията в Одрин му обръща внимание, че се държи не като рая, а като чужденец. Солунският валия пречи на пътуванията му из Македония като през април 1875 година в изпълнение на заповед на Великия везир му заповядва да напусне Солун и се прибере в Цариград.

Не малко сили изразходва Рафаил Попов и в борбата срещу полските духовници - емигранти в Турция, които искали да наложат латинския обред в богослужението. Той ревностно пазел езика и традициите в българската църква - това, което привличало българите към Унията.

Постоянен негов спътник бил недоимъкът на средства за построяване и поддържане на църквите и училищата, а и за ежедневните му битови нужди.

В разгара на подготовката на Априлското въстание, на 23 февруари (6 март) 1876 година, архиепископ Рафаил Попов за последен път отбелязва в дневника си литургията, която отслужил в черквата «Св. Пророк Илия» в Одрин. Преоблича се и отива бодър и здрав в Меджлиса на важно заседание със султански комисари. Преди него е заел мястото си гръцкият православен владика. Почерпват ги с черешово сладко. Само два часа след това той неочаквано умира

. Симптомите недвусмислено говорят за отравяне. След отвличането на Йосиф Соколски в Русия, Рафаил Попов става втората жертва на враговете на Българската уния. Но не и последната. На 6 май същата година архимандрит Софроний също внезапно умира в Цариград²¹, при това със същите симптоми. Софроний е бил определен за заместник на починалия си брат и отишъл в Цариград, за да се представи пред високата порта и получи султански берат. Противниците са по-експедитивни. За постигане на целите си те не подбират средствата, отстраняват двамата пламенни родолюбци от ръководството на българската униатска църква. Но самата църква оцелява. И днес тя се ръководи от екзарх в София.

Цариградският вестник „Ден” от 13 март 1876 година написа: „Българският народ изгуби един от най-първите си благодетели и покровители във всяко отношение”. След смъртта на Софроний, същият вестник на 8 май 1876 година отбелязва: „Вън от религиозните им убеждения, нашият народ изгуби в лицето на тия двама братя, двама добри патриоти и помощници за въздигането на българския народ в реда на съседните си народи”.

Погребението на Рафаил Попов на 25 април (8 март) 1876 година станало при небивала тържественост. Военна музика, целият духовен клир на града, консулите на Франция, Австрия, Италия, Белгия и Испания, всички ученици от българските и католическите училища и гимназии, голямо множество граждани. Погребан е седнал на престола си, облечен в архиепископските си одежди, пред олтара на епископската църква «Св. Илия» в Одрин.

Полярно противоположни са оценките на униатското движение. Повечето от изследователите на Възраждането, и преди всичко патриарх Кирил, го представят като вредно, подбудено от Франция и Ватикана, посягащо на традиционната вяра и заплашващо консолидацията и единството на нацията. Тази позиция е в унисон с политиката на власт- имащите и „хляб” и титли даващите и затова е господстваща.

Втората линия в оценките обаче е противоположна. Унията се стреми към възстановяване единството на християнските църкви; откриване възможности за тясно общение с цивилизована Европа; революционизира народната борба срещу гърцизма, за самостоятелна българска църква и нация. Интелигенцията и младото поколение тръгват по един по-бърз и по-сигурен път за извоюване на граждански и църковни правдини като етап към националното ни освобождение. Унията предизвиква намесата на Франция, Австрия, Англия пред султанското правителство за признаване наличието на «булгар миллета» и отделянето му от «рум миллета». И не на последно място, тя принуждава царска Русия и патриаршията към нов подход и отстъпки по «Малкия Източен въпрос» - българските национално-църковни искания. Униатството като обществено движение не пречи, а подпомага националната консолидация. Известна е ролята на Унията за бурното навлизане на международно признатия френски език в българските територии, за модернизиране на българското просветно дело, за приобщаване на българите към достиженията на западната цивилизация след Ренесанса. Всичко това показва, че идеята за Уния с Рим намира благодатна почва у нас.

До Освобождението основната част от интелигенцията със средно образование се подготвя в 22-те мисионерски училища, гимназии, колежи, семинарии. Над 250 най-изтъкнати български възрожденци получават солидно образование, за да станат прочути учители, духовници, писатели, общественици, търговци. Повече от 31% от българите с висше образование преди Освобождението на България са френски възпитаници - близо 100 лекари, юристи, литератори, книжовници, агрономи, лесовъди и пр.

Развива се книгопечатането и издателското дело. Над 20 учебника за средните училища по непознати дотогава предмети - физика, логика, ботаника, зоология, география, изкуствознание и пр., са отпечатани за българските училища. Чрез френски преводи се пренася педагогическият опит на други напреднали страни - Англия, Германия, САЩ, Италия.

Тези безспорни заслуги на българското униатско движение официалната историография или подценяваше, или премълчаваше. Това недопустимо отношение към нашето историческо наследство продължава и до днес, независимо че през последните години се публикуваха по-обективни и несъобразени с политическата конюнктура исторически изследвания и документи. Нека се надяваме, че съвременните български историци ще съумеят по-обективно да проучат, оценят и запознаят просветеното българско общество с голямото дело на българското униатско движение и в частност с подвига на знаменития син на Стрелча - архиепископ Рафаил Д. Попов, стоял 12 години начело на българската католическа църква от източен обред.  

ПРИНОСЪТ НА ТЕКСИМ В РАЗВИТИЕТО И МОДЕРНИЗАЦИЯТА НА ХРАНИТЕЛНО-ВКУСОВАТА ПРОМИШЛЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Годината 1965  е знаменателна в развитието на  българското държавно предприятие  Тексим.  До тогава то се  развиваше,  като външнотърговско предприятие, опериращо извън България с основна дейност: експорт и импорт на инженерно имущество, корабоплаване, валутни и финансови операции под прякото  ръководството на Министерството на външната търговия.

    Благодарение на специалния статут и  под умелото ръководство на Георги  Найденов то  натрупа значителни валутни ресурси и външнотърговските му рамки започнаха да ограничават   развитието  и ефективността му. Това наложи директорът на ДТП Тексим да направи  предложение до Правителството,което  прие РМС  124/14.06.1965 г. за преобразуване ДТП Тексим в ДСП  Тексим и го прехвърли към Министерството на вътрешната търговия . Генералния директор стана  член на Колегиума на същото министерство. Това постановление позволи, освен дотогавашната му дейност  да извършва  и  стопанска дейност в страната, но и на пълна  финансова и валутна самоиздръжка . То вече имаше  право  да създава, проектира и строи свои предприятия, също на пълна самоиздръжка, и без право да ползва планови национални ресурси. Разреши се  експериментиране на  нова организация и заплащане на труда.  За всяка тухла, желязо,  цимент, машини и съоръжения, както и за работни заплати на персонала си, следва да заплаща от своите валутни ресурси .

   По това време  1 долар се разменяше  за 1,10 лева. Целесъобразно бе валутата да се вложи в стопанска дейност, осигуряваща левови постъпления  с много по голяма възвръщаемост. Същевременно Министерството на вътрешната търговия имаше   задача  да увеличава и разнообразява стоките за широко потребление населението. Съвпадението на интересите на ДСП  Тексим и тези на  Министерството  предизвика  организиране на производство и пласмент на  оранжерийни зеленчуци , безалкохолни газирани напитки и минерални води  на промишлено и високотехнологично равнище.

      С разрешение на Правителството  през 1965 г. Тексим , в непознати до тогава кратки срокове, построи със свои сили и средства  около 500 декара модерни оранжерии в Стрелча и Звъничево. Осигурена бе добре заплатена работа за повече от 1000 души. Продукцията се изнасяше основно в Австрия и Германия, а се транспортираше  със собствени специализирани товарни коли. Служителите на  Тексим  в тези държави я   пласираха в търговските вериги. Не малки количества от зеленчуците се предлагаха и на вътрешния пазар. Това бе истинско новаторство за времето си. Един стопански субект  сам да проектира, да построява, да внася машините, съоръженията, технологията, да организира производството и сам да реализира продукцията. Научно-технически прогрес в действие. Този пример много скоро бе последван  от други държавни и кооперативни организации, които построиха  по големи оранжерии дори и в  чужбина.

      За преодоляване на огромната  нужда от газирани напитки  в София  в средата на 1965 г.МВТ предостави на Тексим една сграда на промкомбината, която се преустройва в съвременна фабрика, съоръжена с модерна френска техника от фирмата СЕФАЛ, и до края на същата година започва производството на оранжада и Кока кола. През октомври 1965 г, с РМС 230 Правителството прехвърли  ДСП Минерални води от МНЗ към Тексим, което се обособи като Дирекция  към него. Заедно с това бе увеличена  и задължителната вноска на Тексим в държавния бюджет        

      С РМС 32/28.01.1966 г.Правителството разреши на Тексим да построи и експлоатира модерни фабрики за газирани напитки в Пловдив и Варна. По предложение на Георги Найденов Политбюро на ЦК на БКП разреши и  Тексим сключи  лиценз йонен договор с корпорацията Кока Кола  за производство и пласмент на напитката Кока Кола в България. Това стана за първи път в страна от СИВ. Приемайки предложението  наТексим  за построяването на фабриките Правителството  постави задачата  да се постигне годишно производство от 100 милиона бутилки различни газирани напитки или средно по 14 бутилки на глава от населението. Само след три години, през 1969 г.бяха произведени над 233 мил.бутилки газирани напитки и повече от 58 мил. бутилки минерални води или средно около 40 бутилки на човек, т.е.достигнато беше средното ниво на консумация в Франция, Германия, Австрия. Освен това  бяха предоставени 83000 тона натурални минерални води за повишаване качеството на напитките   произвеждани от  кооперациите и промкомбинатите в страната.  От Меричлерската  минерална вода се произведоха   около 2000 тона луга, която бе основна суровина при производството на известната тогава  паста за зъби „Мери”. За  първи път у нас бяха проведени също  стотици хиляди опаковки „Солети”.  Десетки милиони  качествени кроненкорки се произведоха в Пловдивската фабрика за нуждите на всички  фабрики в обединението. Над 2500 тона  въглероден двуокис от Михалковската вода бе извлечен , втечнен и използван в производството на Пловдивската  фабрика.

      Бързото развитие на производството на минерални води и газирани напитки предизвика създаването през 1968 г. на  „Обединено промишлено търговско предприятие -Безалкохолни напитки и минерални води”  със седалище в Пловдив,  на което имах честта да бъда гл.директор както и  директор на Пловдивският завод. Това беше първото национално стопанско формирование със седалище в Пловдив. Обединеното предприятие ръководеше фабриките в Пловдив, София, Варна, Бургас, Добрич и Русе, цеховете за минерални води в Горна Баня ,Хисар, Михалково

Меричлери, Търговище, Стефан Караджово и  Наречен. Разкрити бяха 22 търговски кантори в окръжни градове на страната за пласмент на продукцията. За целите на пласмента фабриките и канторите използваха близо 500 петтонни камиона и около 8-10 многотонни камиони и цистерни, собственост на Тексим.

       В този период започна, макар и в малък обем, износ на минерални води за Гърция и страни от Близкия изток.

        Модерната западна техника и технология, новаторската организация , специфичния  начин за заплащане на труда, високата рентабилност,както и възможността за свободно начисляване  на амортизационните отчисления доведоха до безпрецедентно бързото възстановяване на 2/3 от капиталите вложения във всички фабрики.

      За тези резултати трябва да се отдаде дължимото уважение , признание и възхищение от всеотдайния труд на онези 1600 инженери, технолози, икономисти и обикновени работници, които изградиха и експлоатираха тези модерни предприятия, и които  годишно произвеждаха  продукция за 22 мил.лева  пласираха стоки за 28 мил.лева и получаваха средна работна заплата по около 125 лв. плюс редовни 3-месечни премии , в максималния допустим от закона размер. Нека да напомним, че тогава с 1 лв. можеше да се закупят 5 бр. кока-коли, 9 бр. оранжади или 20 бр.  минерални води.

       След разгрома на Икономическата групировка Български търговски флот и Тексим,  с ПМС 40 от 10.11.1969 г. това обединено предприятие бе преобразувано в самостоятелно ДСО със седалище в София, което по-късно се обедини с ДСО  „ Българско пиво”,  а след това изчезна в тъмните дебри на приватизацията.

      Пилотното предприятие на гореописаното  обединение беше  завода за газирани напитки и минерални води в Пловдив. То бе учредено през м.ноември 1965 г. Имах щастието да бъда негов пръв ръководител на проектирането, строителството, монтажа и експлоатацията му в продължение на около 5 години. Това бяха най-плодотворните години в моя над 45 годишен трудов стаж. С тях се гордея, независимо от принудителната и болезнена за мен, раздяла с толкова ентусиазирани,талантливи и добри хора.

      Статутът, който имаше Тексим, позволяваше да се използват висококвалифицирани проектанти, извън работното им време, като им се заплащаше непосредствено до 35 процента  от  установените цени на проектантските организации. Сформираната проектантска група, в рамките само на няколко месеца изработи архитектурно-строителния и технологически проекти и тяхната сметна стойност. Благодарение на качествените проекти и съдействието на  ръководителите на Пловдив, само за няколко дни бе извършено съгласуването на проектите с многобройните градски и окръжни административни и технически органи, както и определянето и закупуването на подходящ терен.

      Строителството бе възложено на Пловдивския район на Заводски строежи с извънпланов договор. По този договор строителите се задължаваха да изпълнят качествено проекта за 6 месеца. а Тексим да заплати с 5 процента увеличение на сметната стойност, както и да премира с 30.000 лв. участващите в строежа работници .

      Монтажа на машините и съоръженията беше задължение на новоназначените специалисти в  предприятието. Те бяха командировани в Германия за специализация и запознаване с поръчаните от нас машини. Доставената техника бе  от 4 машиностроителни фирми в ГФР,  с помощта на   задграничната фирма на Тексим в Щутгарт – „Фруктина”. В договора с тези фирми бе предвидено   участието  и на  техни специалисти в монтажа и пробната експлоатация на машините. По този начин нашите специалисти, съвместно с чуждестранните, извършиха успешно монтажа, успоредно със строителството.

 Следва да се отбележи, че по време на строителството,  аз и колегата ми от Варна, където по същото време и там  се строеше подобна фабрика, бяхме командировани и със съдействието на италианската  дивизия на Кока-кола, посетихме редица модерни фабрики в Италия, Германия и Австрия. Там се запознахме със структурата , организацията на производството и пласмента, и управлението на водещи производители на газирани напитки. Този ценен опит ни помогна за извършване на сериозни и полезни корекции  усъвършенствания на първоначалния строителен план.

     Така,  благодарение на усилията на много хора от системата на Тексим,  бе построен завода за газирани напитки.Това бе първия завод за Кока-кола в социалистическа страна. Нека споменем заслугите на Георги Найденов, Иван Раднев, Жельо Желев, Иван Гълъбов, Виктор Шарков,Тончо Михайлов и др.

     Първата копка на завода бе направена на 17.11.1965 г.,а тържественото му откриване стана на 16.09.1966 г. Само за 304 дни , преодолявайки много трудности , се построи, както се казваше и пишеше тогава, ”бижуто на Пловдив”. Това бе блестящо потвърждение на ефективността и перспективността от прилагането на така наречения „експеримент Тексим”. Доказано бе, че и в рамките на социалистическите производствени отношения, може да има  по-висока стопанска ефективност и народополезна дейност.

    Мисля, че и стрелчани са убедени в това , защото бяха свидетели на бързото построяване и ефективната експлоатация на оранжериите , където стотици мъже и жени изкарваха прехраната си.

    Само за няколко седмици бе постигнат производствения капацитет на машините – 12 хил.бутилки в час. Ежедневно се произвеждаха над 180 хил.бутилки. Пловдив се оказа недостатъчен за поемане на такова количество. Пласментът се оказа проблем , защото оборотния амбалаж бе ограничен, и при липса на празни бутилки и препълнени складове за готова продукция, се стигаше до престой на производството. За кратко време се разкрихме търговските кантори в Смолян,  Стара Загора, Хасково, Пазарджик, Кърджали и Ловеч, на които бяха предоставени необходимите транспортни средства и бързо осигуряваха пласмента на продукцията.

      Нуждите на пазара на Южна България наложиха разширение на цеха за газирани напитки с нова бутилираща линия с двоен капацитет-24 000 бутилки в час. Предстоеше строителство на нов цех за газирани минерални води в Михалково, както и реконструкция и модернизация на вода наливния завод в Хисар,  строителство на собствени сгради за нуждите на търговските кантори,  цех за кроненкорки,  цех за солети, гаражи, автосервиз, нови складове, социално битов блок, както и административния блок с хотел в центъра на Стрелча. Това наложи създаването на собствена строителна група с над 160 квалифицирани строители.

     Последвалите събития провалиха строителните работи в Стрелча. Не се осъществи също построяването на модерен пивоварен завод, клон  с 150 коли, за международен транспорт, както и модерен мотел. За изграждането на тези предприятия  бяха закупени необходимите терени в съседство до завода.  Провалена бе също идеята за благоустрояването и застрояването на пловдивското „Сахат тепе” с  комплекс от атракционни заведения . За тази цел бяха сформирани няколко  екипа от най-видни  архитекти от София и Пловдив, които Тексим командирова в Швейцария, Италия и Франция за проучване  опита в това строителство.  Разработените  четири идейни проекта се  журираха и класираха на проведения конкурс в Пловдив. За съжаление денят на конкурса съвпадна с заседанието на Политбюро, в което бе решена съдбата на  преждевременно родилият се Тексим.

    И  все пак през 1969 г.пловдивския завод за газирани напитки вече задоволяваше  с висококачествени газирани напитки над 2 400 хил. потребители от Южна България. Обемът на продукцията достигна около 70 мил.бутилки газирани напити и около 20 мил.газирани минерални води, както и  2  500 тона натурални минерални води, или около 65 бутилки на глава от населението. Това бе съизмеримо с европейските показатели по онова време. Произведената продукция в Пловдив представляваше 36 процента от общото производство и 55 процента от общата печалбата на  Обединеното предприятие. Осигури се работа и добри доходи  на около 700 души. По-голямата част от инженерно-техническия персонал и работниците бяха възпитаници на Техникума и Университета по хранителна промишленост в Пловдив.

   Резултатите от труда на този  млад и мотивиран  екип бяха впечатляващи. Високата рентабилност на предприятието се постигаше благодарение на непозната дотогава производителност на труда.Един работник в цеха за газирани напитки произвеждаше годишно около 1 200 000 бутилки, толкова колкото един среден промкомбинат за  същия период. Средната производителност на труда в отрасъл хранително-вкусова промишленост в България за 1969 г. бе 19 852 лв., а в Тексим –Пловдив бе над 31 000 лв. Разходите за труд на 100 лв.продукция в страната бяха  44,20 лв.,а в пловдивското предприятие само 16,60 лв. По тези показатели се съизмервахме с производителите на месо,вино,бира и пр.,които имаха много по-скъпа продукция.

Тези постижения бяха оценени и колектив спечели Знамето на Министерския съвет и ЦСПС за 1969 г.През същата година  произвеждащата се в Пловдив оранжада получи  Златната купа  на специализирания конкурс в Пилзен,  като най-разпространена и качествена цитрусова напитка. На специализирана изложба в Румъния  напитката Амброзия получи сребърен медал . Сребърен медал получи и напитката Алтай-Тоник на изложбата в Москва. И двата продукта бяха плод на собствена разработка съвместно с Централната лаборатория на Тексим.            

Според данни на Корпорацията  Кока-кола , произвежданата в Пловдив напитка, по 6 от наблюдаваните 9  показателя за качество, бе над световното равнище. Контролът на качеството на производството от страна на корпорацията бе изключително стриктен. Успоредно с изпращаните ежемесечно проби от производствената линия в лабораторията им в Милано, те изследваха и събраната по собствен път продукция от магазинната мрежа у нас. По техни данни 1 наш  шофьор-пласьор пласираше с 20 процента повече готова продукция  от неговия колега в Италия . С 1 камион ние пласирахме с 60 процента повече напитки от постиженията в западните страни.

                  ДАМИ И ГОСПОДА,

                  Логично възниква въпроса на какво се дължат  тези непознати за времето си постижения.

                  1. Основно - на особения статут:

                           - чрез който се преодоляваха тогавашните бюрократични ограничения;

                           -  салдовото разчитане с Държавния бюджет;

                           -  пълна самоиздръжка;

                           -  свободата за извънпланови капиталовложения със собствени сили;

                           - облекчения режим за покупка и продажба на движимо и недвижимо имущество;

                           - и не на последно място, самостоятелния внос и износ, както и правото да се експериментира  нова организация на труд и заплащане. 

                2. Приложение  на научно-техническите постижения в света:

                 - внос на най-съвременната техника и технологии; 

                 - организиране на Централна лаборатория за създаване на нови напитки и производи на база минералните води;                                      - създаване на заводски лаборатории  в производствените цехове за стриктен контрол на качеството.  

В тази връзка проучвахме опита на заводите във град Виши в Франция,   организирахме Симпозиум  за използване и разпространение на минералните води, съвместно с ВМИ-Пловдив и НИИ по курортология и балнеолечение в Овча купел. По наша поръчка Катедрата по „Анализ и контрол” при   Висшия икономически институт в София проучи и анализира  икономическите аспекти за развитие на този подотрасъл.

               3. Внедряване на иновации в производството и управлението:

               - успоредно с доставянето на поточните линии, непрекъснато се внедряваха нововъведения  , които увеличаваха производството, облекчаваха труда на работниците и повишаваха ефективността на труда;

                -за първи път в България се внедри  пълна палетизация за товаро-разтоварните дейности;

                -организира се производство на луга от Меричлерската минерална вода;

                -за първи път бе извлечен и използван в производство естествен въглероден двуокис. Рационализира се доставката на СО2 от Комбината в Стара Загора.

               4. Организирането  на собствен транспорт допринесе за минимизиране транспортните разходи, които са значителен дял в себестойността.

               5. Внедри се „акордната система” в производствената и търговската дейност.

           -Трудът  се заплащаше на произведена ,транспортирана или пласирана каса.

               6.осъществи се олекотено ръководство на предприятията. В Пловдивското предприятие , вместо предвидените по действащите задължителни щатни разписания- Директор,  3 зам..директор и 13 н-к отдели, то се ръководеше от 1 директор и 3 началници на окрупнени отдели,  със съответно заплащане.

                     След разформироване на Икономическата Групировка  „Български Търговски Флот” и „Тексим”,  за усилията и успехите заплатихме с уволнения, всевъзможни поръчкови ревизии, следствия и съдебни преследвания.  Останаха ни добрите спомени и утехата, че с този пореден „маньовър” Тодор Живков избегна жертвите дадени при  инвазията на Варшавския договор в Чехословакия и военното положение в Полша.

                  И накрая една подходяща тъжна поетична строфа от Яворов:

                       „А можехме родино свидна      

                         Ний можехме с до краен жар

                       Да водим бой-съдба завидна

                       Пред  твоя всят олтар”