УНИЯТА - 1860. ПРИНОСЪТ НА ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ

ХРИСТО НАЙДЕНОВ

УНИЯТА – 1860

ПРИНОСЪТ НА ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ

                                          

Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив

корица

ХРИСТО ИВАНОВ НАЙДЕНОВ

УНИЯТА – 1860

ПРИНОСЪТ НА ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ

Пловдив, 2010 г.

Посвещава се на:

-         150-годишния юбилей от учредяването на Българската католическа църква от източен обред;

-         180 години от рождението на епископ Рафаил Попов.

ХРИСТО ИВАНОВ НАЙДЕНОВ

УНИЯТА – 1860

ПРИНОСЪТ НА ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ

Документално изследване

НАРОДНА БИБЛИОТЕКА „ИВАН ВАЗОВ“

ПЛОВДИВ, 2010

Редактор: Бистра Сакъова

Коректор: Иванка Смиловска

Технически редактор: Павлина Тасева

Предпечатна подготовка и

компютърен дизайн: Христо Танков

© ст. н. с. д-р Радка Колева, автор на предговор

© Христо Найденов, автор

ISBN 978–954–9546–49–1

НАЦИОНАЛНО-ЦЪРКОВНАТА БОРБА НА

 БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

         Преди 150 години, в далечната 1860 г. става едно съдбовно събитие за българския народ, за неговото бъдещо освобождение от петвековното турско робство и зависимостта от агресивната гръцка православна Патриаршия, стремяща се към обезличаване на българския етнос, чрез изтласкване на българския език от училищата  и църковното служение, преиначаване и забравяне на историята, и традициите на българите. Просветени и смели български патриоти, граждански лица и църковни дейци, обезверени от безрезултатните опити за избавяне от фанариотското иго, се решават да поискат и подписват декларация за Уния   (присъединяване, обединение) с Римокатолическата църква. Този радикален исторически акт предизвиква коренни промени в политиката, поведението и дейността  както на гръцката Патриаршия и турското правителство, така и на Великите сили, и преди всичко на Русия. България тръгва ускорено към духовното  и националното си освобождение и своята европеизация. Тези събития се съпътстват с възхода и крушението на много лични съдби.             

Паметната 1876 г. вписа Стрелча в националната история с големи букви.

Когато през февруари 1876 г. Бенковски възстановява революционния комитет и стрелчани активно се включват в подготовката на въстанието за избавяне от петвековното политическо и духовно робство, в първата Отоманска столица – Одрин, изгаря в огъня на национално-църковната борба един от най-заслужилите пред олтара на Отечеството стрелчани – Рафаил Добрев Попов. На 23 февруари (6 март) 1876 г. умира, отровен от враговете на българската национална кауза, водачът на българите-християни в Османската империя,   съединени с римокатолическата църква.

„Твърд и не без способности, тоя рилски подстриженик и дякон на Авксентий Велешки с упоритостта на стрелчанин бе продължил навред из България делото на Унията, от която не отстъпи до края на живота си“.¹ Така оценява дейността му Българският патриарх Кирил, който е задълбочен изследовател на Българското възраждане и принципен противник на Унията.

ДУХОВНО ВЪЗРАЖДАНЕ

За да се оцени правилно историческото дело на Рафаил Попов, трябва да  припомним историческата обстановка, в която живее и работи той. Турската империя е „болният човек“. Обществено-икономическата криза в империята и външният натиск принуждават султаните към модернизация на държавата. Махмуд II започва т. нар. ТАНЗИМАТ. Осъвременява държавното право и преустройва армията по европейски образец. Синът му Абдул Меджид продължил и разширил реформите. През 1839 г. провъзгласил известния ХАТИ-ШЕРИФ, с който гарантирал сигурността, честта и собствеността на всички поданици, справедливо разхвърляне и разпределение на данъците и реда за рекрутиране на армията. Под натиска на Русия и преди всичко на Франция през 1856 г. той прогласил и ХАТИ-ХУМАЮНА  за признаване свободата на съвестта и подобряване участта на християнското население. Тези реформи, разбира се, не са проведени цялостно поради съпротивата на силните консервативни ислямски кръгове. Репресивното управление продължавало. Все пак била създадена законова основа за възродителни процеси в българското общество. Те се изразявали преди всичко в борбата срещу втория поробител – Гръцката православна църква, срещу  откритите и не без успех опити за денационализация – погърчване на българския етнос.

Поради бурното развитие на възрожденските процеси в българските земи – Тракия, Мизия и Македония, България постепенно застава в центъра на Източния въпрос.

След Кримската война (1856 г.), от която Русия излиза победена, Франция се превръща в най-могъщата империя в Европа и проявява голям интерес към някогашната силна Българска държава, превърната в провинция на Отоманската империя. Темата за България се явява вече на страниците на френския печат. За нея говорят интелектуалци, дипломати, мисионери, а след кланетата по време на селските въстания в Северозападна България – и целият френски народ. Официалната френска източна политика е насочена към запазване целостта и единството на Турция, за да се укрепи Босфорския бастион срещу Русия и нейните претенции за Балканска хегемония. Запазването на Отоманската империя Франция вижда чрез реформирането и модернизацията на турската икономика, политика и култура върху буржоазни начала, като се намалят и унищожат вътрешните национални и социални противодействащи сили.²  Ядрото на европейска Турция,  българските провинции, трябва да се запази, чрез отстраняване на турските произволи, реформа на правосъдието и местната власт, разширяване на търговията с Франция и засилване на католицизма. Успоредно с това се полагат сериозни усилия за създаване на българска интелигенция със западна ориентация.Разпространява се френският език чрез литература, култура и обучение.  Осъвременява се просветното дело чрез внедряване на модерни педагогически методи.

Франция се намесва в духовния живот на България, чрез подкрепата на българската кауза в българо-гръцкия църковен спор и с проникване на френския католицизъм, а след 1860 г. – и чрез подкрепа на българската католическа църква с източен обред. „Франция първа лансира идеята за самостоятелна българска църковна институция, с която изпреварва и ускорява развитието на програмните искания на    българското

национално-църковно движение. Укрепва вярата на българските църковни дейци в бъдещата победа“.³   За осъществяване на своето влияние в българските земи Франция подкрепя усилията на папа Пий IX за проникване на католическата вяра в Ориента и дейността на католическите ордени „Свети Лазар“ и Асомпсиона от Ним.

Още по-амбициозна и агресивна е политиката на Русия на Балканите и главно на българските земи. По същество тя е антибългарска. И Русия се стреми да запази Отоманската империя като буфер срещу стремежите на западните държави към Изтока. Заедно с това тя категорично подкрепя гръцката патриаршия в стремежа ù да подчини всички християни на Балканите под своята църковна власт и постепенната им елинизация. Турското правителство също припознава Вселенския патриарх като единствен „главатар на рум миллета“ т. е. на немюсюлманските народности.Тогавашният министър-председател на Русия Горчаков формулира руската политика така: „Русия е не за промяна, а само за подобряване статуквото на Балканите“⁴. Още по-точно и ясно е изразена тогавашната руска политика от граф Н. П. Игнатиев, който от 1861-1864 г. е началник на Азиатския департамент във Външното министерство на Русия (в чийто прерогативи е политиката на Русия в Източна Европа), а от 1864-1877 г. е посланик на Русия в Цариград. В своите „Записки“ той пише: „За да бъде властта ни здрава и да не изисква извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българо-гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.⁵ … Да предприемем самостоятелно решаване на източния въпрос в руски смисъл, т. е. образуването на еднокръвни и единоверни нам области, неразривно свързани с Русия и проливите бъдат предоставени на наше разположение“.⁶  

Подобна е била и завоевателната политика на Австро-Унгария. Съперничеството ù с Франция при инвазията на католическата вяра на изток е допълнителна пречка за благоприятното решаване на църковния въпрос. Стремежът на Англия,

Германия   и   САЩ   да   налагат   протестантството   и   да

стабилизират Турската империя не е способствал за успеха на българските стремежи.

И така, перспективите на българската национална революция се оказали фатално зависими от противоборството на Великите сили по Източния въпрос и стремежа им за господство на Балканите.

Неблагоприятните външни условия за България се съпътстват и от още по-тежкото положение на българите в империята. Един съвременник свидетелства: „Народът беше съвършено убит духом и нямаше никакво народно съзнание. На пръсти се четяха по-съзнателните българи, и тях ги беше срам да се наричат такива. Ние бяхме между другите народности както са циганите сега… хора без никакво светско и духовно началство, без никаква книжовност. Прост и невеж, смазан от робски страх... Гръцките владици ги стрижеха като овчарско стадо… Преследването от християнска (гръцка) страна беше по-строго и по-омразно“.⁷  

При тези условия да се говори за национално освобождение е било немислимо. Народните водачи, преди всичко духовниците (Неофит Бозвели, Иларион Макариополски), но и Драган Цанков, д-р Ст. Чомаков и др. правилно насочват народното негодуване срещу гръцката патриаршия, за самостоятелна църква, за използване славянобългарския език в църковното служене и училищата, за владици, попове и учители из средата на българите. Ръководен център на тази борба е Цариград, където има многобройна българска колония и където е съсредоточена най-издигнатата част от тогавашната българска интелигенция.

Кулминация на тази борба е т. нар. „Български Великден“. На 3 април 1860 г. в българската църква Св. Стефан в Цариград за пръв път владиката   Иларион Макариополски, в съслужение и с дякон Рафаил Попов, не споменава в службата си Вселенския патриарх, а вместо него  произнася името на турския султан. Този акт, първи опит за църковна независимост, е посрещнат  на  нож от патриаршията  и руското посолство в Цариград, но е бурно акламиран от българското население. Отхвърлена е властта на патриарха. Тази постъпка е последвана в много български църкви из Османската империя. Започва се изгонването на гръцките владици от епархиите. Патриаршията отговаря с репресии. Свиканият патриаршески събор лишава от сановете им владиците-българи Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. По-късно, през април 1861 г. Патриархът със съдействието на руския посланик и Високата порта заточава първите двама в Мала Азия, а Паисий – в „Света гора“²⁶.

УНИЯТА

Унията е най-големият дипломатически

 ход на нашия народ в условията на тежкото

 турско робство.

                                    

Академик Михаил Димитров

(1881-1966 г.)

От този момент се активизира по-радикалната група от българските първенци и общественици начело с Драган Цанков, Д-р Миркович, Никола Сапунов, Манол Иванов, дякон Рафаил Попов, архимандрит Макарий и др. Трибуна на тези българи е вестник „България“, който излиза от м. март 1859 до 1863 г. Подкрепени от ръководителя на лазаристите в Цариград  Йожен Боре, те лансират идеята за съединение (уния) с римокатолическата църква като най-пряк и сигурен път за

сдобиване със самостоятелна българска църковна йерархия и припознаване от високата порта на българите като самостоятелна народност.

Тезата на родолюбивите българи около вестник „България“, редактиран от Драган Цанков, в общи линии е следната:

Драган К. Цанков

1828-1911

Бележит възрожденски  и политически деец.

Водач на униатското движение в България.

Редактор на цариградския вестник „България“

Георги Б. Миркович

1826-1905

Виден възрожденски деец.

Един от водачите на униатското движение в България

·        Гръцкият патриарх  не е каноничен и няма каноническа власт над българите. Той никога не ще допусне учредяване на българско църковно самоуправление;

·        Султанът не ще може да стори това, защото не е  нито папа, нито патриарх;

·        Високата порта няма да утвърди самостоятелна йерархия на българите от страх да не би по-късно те да поискат и политическа свобода;

·        Противниците на Унията са руски оръдия, егоисти и се стремят към руските пари;

·        Българските владици, както гръцките, са без благочестие и са користни. Те трябва да имат над себе си папата за контрол и напътствие;

·        Най-голямата европейска сила – Франция, ще подкрепи българското дело;

·        И не на последно място, българските християни ще се върнат там, където са били по времето на цар Борис, цар Калоян и цар Борил.

Позабравените исторически факти подкрепят последното твърдение. За покръстването на българите (865 г.) Борис I се обърнал за помощ към византийския патриарх Фотий и римския папа Николай I, който изпратил двама пратеници. Те започнали покръстването, но  цариградският църковен събор (869-870 г.), на който е имал делегати и Борис I, решил новоучредената българска църква (870 г.) да премине към източната византийска църква.

         През 1204 г. цар Калоян сключил Уния с римския папа, която просъществувала до 1231 г., когато Иван Асен II дал   дъщеря си за жена на византийския император и отхвърлил Унията.

Естествено, идеята за Уния през 1860 г. била посрещната враждебно от някои среди на българската интелигенция. Тодор Бурмов от Габрово, Ботьо Петков от Калофер и др. в редица свои публикации в протурския „Цариградски вестник“, издаван с руски пари, се изказали против Унията, защото се отстъпвало от традиционната вяра на дедите ни и защото имало опасност за разделяне на обособяващата се българска нация. Под въздействието на цариградския си дописник, Г. С. Раковски в своя „Дунавски лебед“ започва остра полемика с вестник „България“ и Драган Цанков, която се изражда в кавги и лични обиди помежду им.

Въпреки това, идеята за Уния бързо се разпространява. През м. юли 1859 г. в гр. Кукуш, където по онова време учителства Димитър Миладинов, първенци на града начело с Нако Станишев, за да се отърват от своеволията на гръцкия си владика, се обявяват за униати. Изпращат молба до папа Пий IX да ги „приеме в стадото си и под крилата си“. Патриаршията се стреснала и по настояване на руското посолство изпраща Иларион Макариополски да потуши бунта. Гръцкият владика е сменен, а за епископ бил ръкоположен българин.

Дейна помощ за отделяне на българите от цариградската патриаршия оказвала и голямата емигрантска колония на поляците в Турция. След третата подялба на Полша и особено след жестокото потушаване на Варшавското въстание от  Русия през 1853 г. големи емигрантски вълни залели Западна Европа и преди всичко Франция и Турция. В Париж се образувало емигрантско правителство начело с княз Чарторижшки, а в Цариград – негова полска мисия начело с известния писател Михаил Чайковски, който по-късно се потурчил и станал турския Садък паша.

Когато Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изпращат писмена молба до Високата порта за даване на черковни

правдини на българите, те имали чести контакти със Садък паша. Тогава патриархът ги заплашил със заточение. С помощта на пашата те се укрили в къщата на лазаристите „Сан Бенедето“ в Галата.⁸  Но след намесата на руския посланик Титов те все пак били заточени в Света гора.

Акцията на 3 април 1860 г. в Цариград и постигнатите резултати в Кукуш възпламенили духовете на българите. Страстите се задълбочили. Духовният кипеж обхванал калфите и чираците в балкапанските работилници. Силите се консолидирали. Идеята за съединение с католическата църква станала господстваща. На тази духовна ориентация не били чужди народните водители, владиците  Иларион Макариополски и Авксентий Велешки, пловдивският представител Ст. Чомаков, епитропите Никола Сапунов и Манол Иванов и много  други. Един от най-ревностните привърженици и организатори бил дякон Рафаил Попов. Подготвена и обсъдена била молбата до папата и датата на връчването ù. Искрата възпламенила българското недоволство, когато поп Димитър от Балчик, ръкоположен от българските владици в Цариград, не бил признат от варненския гръцки владика и по негова молба турската полиция го конвоира в Цариград, за да бъде заточен. С помощта на недоволните цариградски българи, той се укрил пак в католическия манастир „Сан Бенедето“.

Историческият ден настъпил. В неделя на 18 декември 1860 г. множество българи, предимно младежи, се събрали пред българския метох, където било и жилището на Иларион Макариополски. Последният, след срещата си с руския посланик княз Лобанов-Ростовски, се оказал „болен“. Настъпил смут и недоволство. Но след като владиката им казал, че „той няма да дойде и да подпише, но им дава всичките писмени молби от българските общини от цяла България с искане за самостоятелна българска църковна йерархия, така че подписите на народа са по-важни от неговия“, екзалтираното множество тръгнало към Бейолу. По пътя си българската делегация се умножавала, за да достигне до над 2000 души. Ето как един       очевидец , панагюрецът П. П. Карапетров описва случилото се: „Валеше дъжд. Повече от 2000 цариградски българи, предвождани от архимандрит Йосиф Соколски, игумен на Габровския манастир, заедно с дякона си Висарион… архимандрит Макарий (копривщенец), поп Тодор от Видин, поп Христо от Троян, поп Григор от Казанлък – и тримата свещеници при българския храм в Цариград, поп Димитър от Балчик, Рафаил Поп Добрев от Стрелец, дякон на владиката А. Велешки и още други някои духовни лица... Никола Е. Сапунов от Габрово и Манол Иванов от Стара Загора, настоятели на българския храм в Цариград, Иван Бозвели от Казанлък, Димитър Бракалов от Калофер, Иван Караджов (Клинката) от Клисура, Стоян Иванов Джейнов от Копривщица, Димитър Ненов от Пазарджик, Драган Цанков от Свищов, Д-р Г. Миркович от Сливен и мнозина стари и млади интелигенти, търговци, българи от Балкапан хан и от други търговски ханове в Цариград...“⁹

Действително множеството впечатлява с броя си и със своята териториална и социална представителност. То изпълва резиденцията и двора на католическия апостолически викарий архиепископ Павел Брунони. Посреща ги самият Брунони, арменокатолическият патриарх Антоний Хасун и много духовници от латинския и арменокатолическия обред, банкери, държавни служители и търговци. В заявлението, прочетено от казанлъчанина Христо Ваклидов, се заявява, че българският народ желае да се върне към католическата черква, че българите са имали своя йерархия, дадена им от папата, че гърците я унищожили, и че сега народът иска своя йерархия, обаче обредите, обичаите и славянското богослужение да се запазят. Молят папата да склони Наполеон III – император на могъща Франция, да осигури закрила на българщината, както и патриарх Хасун да ходатайства пред папата и Високата порта за признаването на самостоятелна българска църква. В отговор патриарх Хасун казал, че той и архиепископ Брунони ще се застъпят пред папата тази молба да се удовлетвори, и пред Високата порта, да се признае български началник на тази йерархия. Това се оформило с акт, който бил подписан от присъствуващите от двете страни. Всички се здрависали и разцелували. Радостни и весели те се разотишли.

Още същия ден Високата порта била уведомена за станалото присъединение и на следващия ден министърът на външните работи и изповеданията Али паша отговорил, че султанското правителството ще признае българската униатска община. Архимандрит Макарий бил назначен за привременен духовен началник. Както преди двадесет години княз Стефан Богориди подарил къщата си във Фенер за православен храм на българите, така и сега един богат арменец-католик подарил едно голямо здание в Галата за направата на храм на българите-униати.

Въодушевлението било неописуемо. Дюлгерският еснаф и преди всичко калфите само за 4-5 дни преустроили зданието и целият долен етаж станал прекрасен храм. На Коледа (25 декември) той се осветил и в него било извършено тържествено богослужение за Рождество Христово, в което взел участие и дякон Рафаил Попов.

Така самостоятелната българска йерархия на съединените християни станала факт. Това било 10 години преди признаването на зависимата от гръцката патриаршия българска екзархия през 1870 г. Именно през тези 10 дълги години e  бил построен Суецкият канал.

Когато говорим и се гордеем с   „Българския Великден“ – 3 април 1860 г., с още по-голяма гордост и признателност трябва да си спомним, че е имало и „Българската Коледа“ – 18 декември 1860 г.

Рухнала идеята на руския император за единна гръцко-българска нация под скиптъра на Вселенския патриарх. Открили се хоризонти за приобщаване на българския народ към европейската цивилизация.

За да се оцени станалото, трябва да се напомни, че в Турската империя на признатите от правителството религиозни общности се възлагали жизнено важни за населението граждански функции. Ръководителите на тези общности били членове на Върховния имперски съвет. Те от своя страна предлагали избираеми лица в местните провинциални съвети, назначавали такива в околийските съвети, както и капуоглани (пълномощници на българските общини пред турските власти) и мухтари (кметове на квартали и малки селища). Те от своя страна водели регистри на населението, издавали тескерета (паспорти) за пътуване, разпределяли данъците, издавали вули за бракосъчетания и свидетелства за учителска правоспособност,както и назначавали учителите в българските училища, заверявали завещания, делби, договори и др. подобни.  

ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ –

БЕЛЕЖИТ НАРОДЕН БУДИТЕЛ

В историческата борба на българите да се обособят като самостоятелна нация, със свои институции, изпъква фигурата на епископ Рафаил Попов.

Райко поп Добрев, поп Стайков (след ръкополагането си за епископ той се подписвал Рафаил Попов) е потомък на Продан Граматик и първи братовчед на многозаслужилия стрелчанин хаджи поп Евстатий поп Проданов. Роден е през 1831 година. Още на 18 години става учител в село Попинци, а по късно и в с. Поибрене - Панагюрско. След това едновременно учителствува и учи при Найден Геров в Пловдив. Подстригва се за монах в Карлуковския манастир „Света Богородица“, Плевенско, на 24 август 1854 г.^10,22.  От 1854 до 1858 г. е учител в Берковица. През 1858 г. постъпва в Рилския манастир, където е въведен в чин дякон.  Намиращият се там размирен владика Авксентий Велешки оценява неговите способности и го взема за свой дякон и протосингел (помощник и заместник на владиката).

В края на 1859 г. двамата отиват в Цариград, където страстите кипят и борбата срещу гърцизма се изостря. Авксентий приел риска на борбата, скъсал с патриаршията и станал най-близък сътрудник на Иларион Макариополски.¹¹ Рафаил Попов се увлича по идеите на Драган Цанков, проповядвани във вестник „България“ и скоро става един от най-ревностните привърженици на движението за съединение с католическата църква, подтикван и от своя владика. По това време Иларион Макариополски е изрекъл думите, отразени в дипломатическата кореспонденция на руското посолство: „Остава ни само един изход: единственият шанс за нас е Унията с Рим. Знам, че това е крайно средство, акт на отчаяние, който ще ни отдели както от Русия, така и от Сърбия… Възможно е скоро да стигнем до там“.¹²

Рафаил Попов е един от първите, които подписват молбата за Уния на 18 декември 1860 г. Активно участва в изграждането на българската униатска община в Цариград. На 15.03.1861 г. той е в състава на делегацията, която съпровожда Йосиф Соколски в Рим за ръкополагането му от папа Пий IX за архиепископ и пръв духовен глава на българската католическа църква от източен обред.¹³ Ръкоположен за свещеник, той поема Одринската епархия. В сърцето на Тракия, Одрин заема особено място в българската история. Космополитен град с разнообразно  етническо население той е в плен на гръцкото църковно и училищно дело. Българското население е подложено на бавна, но сигурна  елинизация.  Специалните политически интереси на Русия към проливите я карат да следи и се старае да контролира обществените процеси в града и района. Затова и тук българският възродителен процес е особено труден. Именно усилията на изключителна личност като Рафаил Попов са довели до налагане на българщината в района. Корав българин и ревностен родолюбец, закърмен от младини в революционния дух на Подбалкана, кален в борбите срещу двойните поробители, той проваля усилията на враговете на българските въжделения и превръща Одрин в център на униатското движение.

Рафаил Попов увлича в борбата и своите близки. Брат му Стоян – дякон Софроний Попов (р. 1833-1876 г.) става учител в първото униатско училище в града, а по-късно и в други селища от района. В по-късен етап той е ръкоположен за свещеник, а след това и за архимандрит. Най-напред бил канцеларист на общината в Цариград, а по-късно капукехая (представител на епископа пред турските власти) и осъществявал връзката с апостолическата делегация.¹⁴ Начело на българската община  в Одрин застава брат му Продан поп Добрев (р.1839 г.), подпомаган от шестима мухтари (кметове) за различните одрински квартали. Третият му брат Ганчо (р. 1846 г.) е в Одрин и също подпомага брат си, като вероятно работи по изграждането на пътя от Цариград до Одрин. Четвъртият брат Атанас (р. 1848 г.) през 1867 г. е в католически колеж в Рим, а през 1869 г. в Пловдив учи френски език и продължава теологическото си образование. Дори  майка му на преклонна  възраст го е следвала при обиколките му на църкви  и манастири в Странджа и Сакар.

През 1869 г. Рафаил Попов завежда племенника си Добри Стайков п. Добрев да се учи в римски католически лицей, където умира  през 1873 г.

Обединените усилия на гръцката патриаршия и руското посолство, подчинени на девиза „целта оправдава средствата“, подемат безогледна и жестока борба срещу униатските дейци, в резултат на която започва бърз процес на разпадане на Унията. Още на 22 декември 1860 г. владиците Иларион Макариополски и Авксентий Велешки свикват консервативната върхушка на българската колония и излизат с „Възвание“ срещу Унията. Разбира се това не попречва само след четири месеца те да бъдат унизени с отнемане на сановете им и заточени  в Мала Азия. За съжаление, и видни българи-възрожденци се включват в нечестната борба. По идея на Найден Геров – руски поданик, материално притесненият и подкупен от руското посолство П. Р.  Славейков с измама  отвлича наивния Йосиф Соколски в Одеса (вж. Из архива на Найден Геров. София, 1911. Писмата на Найден Геров до княз Лобанов-Ростовски № 1642, 1643, 1646, 1647). Това става само три седмици след ръкополагането му в Рим и тържественото му посрещане в Цариград от правителството, дипломатическия корпус и българската колония. От Одеса дядо Йосиф е въдворен в Киевската лавра. На този „киевски затворник“, въпреки молбите му не е позволено да се завърне в родината нито след учредяване на българската православна Екзархия, нито след освобождението на България, а умира там през 1879 г. В специална историческа забележка Рафаил Попов в своето „Окружно писмо до съединените българи“ от 1865 г. описва този случай. (Вж. стр.   ) 

Поради различни причини напускат Унията и Цариград, идеолозите и водителите Драган Цанков, Г. Миркович, Н. Сапунов, М. Иванов, архимандрит Макарий и др. Стоически устоява обаче Рафаил Попов. За него П. П. Карапетров свидетелства: „Той беше честен и разумен човек… имаше средно образование и стоеше много по-високо във всяко отношение от мнозина тогавашни владици; … Начетен човек и знаеше добре гръцки език, а сетне кое сам, кое с учители научи френски и турски езици; той беше смирен, с неукоризнено поведение и крайно честен човек, заради това и остана до смъртта си униатин“.¹⁵ Ето какво изповядва Рафаил сам в своето „Окружно писмо“: „Не че и мене са не направиха най-прелестни обещания, но всякога във неизречената си милост за вас и за мене, Исус Христос ми направи това добро – да ги отбутна“.

Независимо от упадъка на Унията в Цариград младият и енергичен Рафаил Попов в Одрин, с насърчението, подкрепата и закрилата на френския консул Шампоазо и австрийския Камерлоер, въодушевен от идеята за ориентиране на българския народ към Запада, бързо превръща Одрин в униатска крепост. За кратко време 1500 български семейства припознават Унията. На следващата 1862 г. техният брой нараства на 2500 семейства. Следващата година привлича към униатската църква легендарния монах Пантелеймон с неговите два манастира, един метох и над 150 монаси и монахини. Те стават огнища на униатското движение. Големи успехи са постигнати в Малко Търново и целия Странджански край. Всичко това спомага за преодоляване кризата в българската униатска църква. Назрява необходимостта от нов владика на съединените българи. Апостолическият делегат в Цариград Брунони през април 1863 г. предлага на конгрегацията във Ватикана Рафаил Попов да бъде определен за граждански началник на съединените българи. През януари 1864 г. Рафаил Попов е признат от турското правителство за „граждански началник“ на „католическия булгар миллет“.

Една година след това, през март 1864 г., с декрет на Ватикана той е назначен и за апостолически администратор на българските католици от източен обред в Османската империя и въздигнат в архимандритски сан с право да извършва архиерейски богослужения. Влиянието и авторитетът му нарастват. Вече е член на Върховния имперски съвет – Меджлиса. По негово предложение резиденцията му се премества в Одрин, а в Цариград остава негов представител. 

На 1 ноември 1865 г. най-тържествено в цариградската църква „Св. Йоан Златоуст“, Рафаил Попов е ръкоположен за епископ от специално натоварен от  папата Рутенски архиепископ Йосиф Сембратович от Лвов в съслужение с мелхитския патриарх Й. Григорий и гръцкия униатски епископ Милетий. Присъства Апостолическият делегат в Цариград, арменокатолическият патриарх Хасун, много римокатолически и униатски свещеници, френският и австрийският посланик, и много народ. Новоръкоположеният епископ произнася прочувствено слово. (Вж. стр.   )

 На 2 декември същата година султанът издава берат, с който го признава за „сер епископ“ (духовен глава на българите-католици от източен обред в Османската империя). Затвърждават се окончателно позициите на българската униатска църква.¹⁶ 

Последват протоколните официални посещения при него  на министрите и всички акредитирани посланици, както и на ръководителите на църковните общности в Цариград.

 И отново на упорита работа. Постоянното си присъствие запазва в Одрин, а в Цариград назначава свой пълномощник за връзка с правителството и папския делегат. Съставя и разпраща знаменитото си „Окружно писмо на преосвещенныйтъ господинъ Рафаилъ до съединенныты българы“.¹⁷ Редактира и утвърждава за печат в придворната държавна печатница във Виена през 1867 г. „Малкий катехизис или съкращение на християнското учение“.

През април 1866 г. предприема 8-месечна обиколка на обширната си епархия в Тракия и Македония. Подобна обиколка предприема и през 1868 г. Създава и укрепва униатски общини, ръкополага свещеници, съдейства за строителството на църкви, за построяването и откриването на училища. Пише писма.¹⁸  Води личен дневник. (Вж. стр.   )

Морално и материално в тази му дейност той е подпомаган от Ватикана, френското и австро-унгарското правителство, от Комитета за подпомагане разширението на вярата на изток с председател Пьотьото, от Комитета към полското емигрантско правителство начело с княгиня Чарторижска.

С негово съгласие от април 1865 г. му е даден за протосингел ерудираният теолог отец д-р Викторен Галабер – асомпционист, който неотлъчно го следва, подпомага и съветва. Придружава го при всичките му обиколки в епархията, има големи заслуги за израстването и успехите му. От села и градове продължават да постъпват нови и нови молби за присъединяване към Унията. Остро изпъква нуждата от свещеници и учители. Откриват се училища и семинарии. Много младежи са изпратени в Рим, Хърватско, Католическия колеж на Бебек, Галата сарайския лицей, в Бейрут и др. През 70-те години на XIX век униатската църква е поставена на здрави основи. Обширната епархия на Рафаил Попов има вече статут на викарият (папско наместничество) с над 11000 униати, 15 свещеници, 2 манастира, 150 калугери и калугерки, редица църкви и училища. Одринското училище се превръща в гимназия и става притегателен център за младежите от всички български краища, като изиграва важна роля при възраждането на българската нация.

През юни 1867 година Рафаил Попов е поканен и посещава Рим, за да присъства на тържествата по случай 1800 години от смъртта на Св. Петър и годишнината от коронацията на действащия папа Пий IX. Оказано му е голямо внимание и уважение от ръководителите във Ватикана. През това време има сведения, че е посетил и гр. Ним във Франция, където е седалището на ордена на асомпционистите. Следващото му посещение в Рим е през 1869-1870 г., където взема участие в заседанията на Първия ватикански събор. Тогава, заедно с брат си архимандрит Софроний, посещават и много градове във Франция. От 25 до 28 Август 1870 г. те са в манастира „Нотр дам де ла Салет“ и присъстват на тържествата по случай Явлението на Св. Богородица на върха на Алпийската планина край гр. Гренобъл. Тук, в присъствието на духовни и светски първенци на просветена Европа епископ Рафаил посветил България на Св. Богородица.

 В края на месец август 1872 г. Рафаил Попов  посещава, както той се изразява, „своето отечество Стрелча“, за да се поклони пред гроба на  починалия му баща – поп Добри поп Стайков. Той и свитата му, която пътувала с каретите на консулите на западните страни в Одрин, са посрещнати най-тържествено от населението на Стрелча и целия район. Придружавали са го братята му архимандрит Софроний, Продан и Ганчо, служители на одринските консулствата на Франция и Австрия, свещеници, дякони и монаси. Тук той престоява 12 дни.

Успехите, а и перспективите за ново разширение на униатското движение тревожат враговете на българското национално дело и на католическата църква. Особено ги плаши Рафаил Попов – човек с дълбока проницателност, твърд характер и последователност в намеренията и делата си. Всяка негова стъпка внимателно се следи от дипломатите на Русия в Цариград, Одрин, Солун, Битоля и Пловдив. Всяка публична изява на Рафаил попада в докладите им до Азиатския департамент в Петербург, където се анализират и се изработва стратегия за противодействие. Големи са сумите в безотчетния фонд на руското консулство в Одрин, които щедро се изразходват от руския консул Золотарев в борбата срещу униатството. Не се колебаят да използват и по-твърди методи – шантаж, заплахи. Така след ръкополагането на Р. Попов за епископ, граф Н. П. Игнатиев изпраща при него неколцина българи – негови по-раншни познати, за да го „смъмрят“. В доклада си до Външното министерство на Русия от 16 ноември 1865 г. той пише: „Те лесно успели да го сплашат достатъчно, за да се откаже за момента от пътуване до Одрин и Солун … с цел да съживи делото на Унията. При положението, в което се намират понастоящем духовете по тези места, това пътуване би предложило почти сигурни шансове за успех“.¹⁹ Агентурата му обаче се е заблудила. Както се каза по-горе, още през април 1866 г. епископ Рафаил Попов е предприел своята успешна обиколка.

Цариградската патриаршия е още по-непримирима и безогледна, защото Рафаил Попов изтръгнал из ръцете ù значителни райони от Тракия и Македония, считани дотогава за чисто „елински“. Със санове и пари тя примамва духовници, вече присъединили се към Унията. Махзарите и клеветите до турските власти са ежедневие. Австрийският консул в Солун в доклад от 6 април 1875 г. до граф Андраши пише: „Католическата уния на българите е смятана от гръцка страна за оная партия, която желае да възстанови държавно България под закрилата на другите Велики сили без Русия“.²⁰

 Съпротивата и пречките от страна на турските власти е често явление. Организират се провокации срещу самия епископ Рафаил. Валията в Одрин му обръща внимание, че се държи не като рая, а като чужденец. Солунският валия пречи на пътуванията му из Македония, като през април 1875 г. в изпълнение на заповед на Великия везир му заповядва да напусне Солун и се прибере в Цариград.

Не малко сили изразходва Рафаил Попов и в борбата срещу полските духовници-емигранти в Турция, които искали да наложат латинския обред в богослужението. Той ревностно пазел езика и традициите в българската църква – това, което привличало българите към Унията.

Постоянен негов спътник бил недоимъкът на средства за построяване и поддържане на църквите и училищата, а и за ежедневните му битови нужди.

В разгара на подготовката за Априлското въстание, на 23 февруари (6 март) 1876 г., епископ Рафаил Попов за последен път отбелязва в дневника си литургията, която отслужил в черквата „Св. Пророк Илия“ в Одрин. Преоблича се и отива бодър и здрав в Меджлиса на важно заседание със султански комисари. Преди него е заел мястото си гръцкият православен владика. Почерпват ги с черешово сладко. Само два часа след това той неочаквано умира. Симптомите недвусмислено говорят за отравяне.След отвличането на Йосиф Соколски в Русия, Рафаил

Попов става втората жертва на враговете на Българската уния. Но не и последната. На 6 май същата година архимандрит Софроний също внезапно умира в Цариград²¹, при това със същите симптоми. Софроний е бил определен за заместник на починалия си брат и отишъл в Цариград, за да се представи пред Високата порта и да получи султански берат. Противниците са по-експедитивни. За постигане на целите си те не подбират средствата, отстраняват двамата братя – пламенни родолюбци, от ръководството на българската униатска църква. Но самата църква оцелява. И днес тя се ръководи от екзарх в София.

Цариградският вестник „Ден“ от 13 март 1876 г. написал: „Българският народ изгуби един от най-първите си благодетели и покровители във всяко отношение“. След смъртта на Софроний, същият вестник на 8 май 1876 г. отбелязва: „Вън от религиозните им убеждения, нашият народ изгуби в лицето на тия двама братя, двама добри патриоти и помощници за въздигането на българския народ в реда на съседните си народи“.

Погребението на Рафаил Попов на 25 април (8 март) 1876 г. станало при небивала тържественост. Военна музика, целият духовен клир на града, консулите на Франция, Австрия, Италия, Белгия и Испания, всички ученици от българските и католическите училища и гимназии, голямо множество граждани. Погребан е пред олтара на епископската катедрала „Св. Пророк Илия“, седнал на престола си, облечен в епископските си одежди, с опрян на дясното му рамо архиерейски жезъл и светото евангелие в ръце.

Историческите оценки на униатското движение са  полярно противоположни.

 Изследователите на Възраждането, и преди всичко патриарх Кирил, го представят като вредно, подбудено от Франция и Ватикана, посягащо на традиционната вяра и заплашващо консолидацията и единството на нацията. Тази позиция е в унисон с политиката на властимащите и „хляб“ и титли даващите и затова е господстваща.

Втората  линия в оценките обаче е друга. Унията се е стремяла към възстановяване единството на християнските църкви и откриване възможности за тясно общение с цивилизована Европа, революционизирала народната борба срещу гърцизма за самостоятелна българска църква и нация. Тогавашната интелигенция и младото поколение тръгвали по един по-бърз и по-сигурен път за извоюване на граждански и църковни правдини, като етап към националното ни освобождение. Унията предизвикала намесата на Франция, Австрия, Англия пред султанското правителство за признаване наличието на „булгар миллета“ и отделянето му от „рум миллета“. И не на последно място, тя принудила царска Русия и патриаршията към нов подход и отстъпки по „Малкия Източен въпрос“ – за решаване на българските национално-църковни искания. Униатството като обществено движение не е попречило, а е подпомогнало националната консолидация. Известна е ролята на Унията за бурното навлизане на международно признатия френски език в българските територии, за модернизиране на българското просветно дело, за приобщаване на българите към достиженията на западната цивилизация след Ренесанса.²³ Всичко това показва, защо идеята за Уния с Рим е намерила благодатна почва у нас.

До Освобождението основната част от интелигенцията със средно образование се подготвя в 22-те мисионерски училища, гимназии, колежи, семинарии. Над 250 най-изтъкнати български възрожденци получават солидно образование, за да станат прочути учители, духовници, писатели, общественици, търговци. Повече от 31% от българите с висше образование преди Освобождението на България са френски възпитаници – близо 100 души – лекари, юристи, литератори, книжовници, агрономи, лесовъди и пр.

Развива се книгопечатането и издателското дело. Над 20 учебника за средните училища по непознати дотогава предмети – физика, логика, ботаника, зоология, география, изкуствознание и пр., са отпечатани за българските училища. Чрез френски преводи се пренася педагогическият опит на други напреднали страни – Англия, Германия, САЩ, Италия.

Тези безспорни заслуги на българското униатско движение официалната историография или подценяваше, или премълчаваше. Това недопустимо отношение към нашето историческо наследство продължава и до днес, независимо че през последните години се публикуваха по-обективни и несъобразени с политическата конюнктура исторически изследвания и документи. Нека се надяваме, че съвременните български историци ще съумеят по-обективно да проучат, оценят и запознаят просветеното българско общество с голямото дело на българското униатско движение и в частност с подвига на знаменития син на Стрелча – епископ Рафаил Д. Попов, същински основател на българската католическа църква от източен обред, която е ръководел 12 години. Справедливо и достойно за Римокатолическата църква е  епископ Рафаил Попов да  бъде канонизиран за „Блажен“.

Животът и делото на многозаслужилия възрожденец епископ Рафаил Попов прославил „отечеството“ си Стрелча не заслужава забвение. Просветените граждани и ръководителите на града имат дълг да наименуват площад или улица на негово име, да поставят паметна плоча, а защо не и паметник, за да напомнят на поколенията за стрелчанина, извисил се високо в обществената йерархия чрез всеотдайна и смела служба на род и родина.

РОДОСЛОВИЕТО НА

ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ

         Постигнатото от този виден българин може и трябва да се обясни не само със съдбовното, бурно време в което живее и работи, с националния подем на българския народ и собствените му лични качества, но и с забележителното му родословие.

         Благодарение на амбициозните родоизследователи-стрелчани: Пенка Попова, Тодор Белчов, Илия Бояджиев, Александър Александров и други, които превъзмогнаха оскъдицата на писмени документи,  се разбули далечното минало на Стрелча и неговите видни духовни първенци. Изследвайки оцелелите от пожарите и  немарата църковни книги, приписките към тях, друга книжнина и преданията в народната памет, те разкриха част от битието на този забележителен стрелчанин. Това са преди всичко живота и делата на неговите деди и прадеди.

         През далечния 16-ти век в Стрелча е живял и работил поп Асен – духовник, учител и книжовник. Той е автор на запазено и досега ръкописно евангелие от 700 страници с рисунки – известното „Стрелчанско четириевангелие“. Предназначението му е било да служи за обучението в килийното училище не само в Стрелча. С дейността си той поддържал българското самосъзнание на населението, предизвикало турската власт, която го заточила в Света гора. Подпомагала го е съпругата му Енка, която подарила на църквата „Свети Никола“ книга, написана от поп Асен.

         Неговото дело е продължено от сина му поп Георги, който също е писал и преписвал книги. Поддържал е килийно училище, потомък на поп Асен е Продан Граматик – книжовник и учител в Стрелча през 18-ти век. Предполага се, че е бил учител в килийното училище към църквата „Свети Тодор Тирон“. Неговият син поп Стайко поп Проданов (1767-1813 г.) е дядо на Рафаил Попов. Трима от синове на поп Стайко са били свещеници в храмовете на селото. Това са поп Продан (1790-1842 г.), поп Ганчо (1806-1871 г.) и поп Добри (1804-1859 г.), бащата на Рафаил Попов.

Поп Продан е имал двама синове също свещеници поп Иван (1814-1879 г.) и поп Евстатий (1816-1884 г.). Вторият му син Евстатий е оставил дълбоки следи в историята на селото. Той е първият свещеник, посетил Божи гроб и станал хаджия.

Освен свещеник, той е и учител в килийното училище. Има

данни, че е направил и препис на „История славяноболгарская“. Спомоществовател е на някои  предосвобожденски издания. Негова е заслугата за опазване на много книги в църковната библиотека. Изтъкнат просветител и родолюбец, в неговия дом през 1876 г. Георги Бенковски възстановява революционния комитет. По негова инициатива през 1878 г. стрелчани изграждат нова църква след опожаряването на старата по време на въстанието. Неговият син поп Иван х. п. Евстатиев заедно с поп Бойчо Петров заклеват членовете на тайния революционен комитет. Поп Иван е инициатор на строителството, през първите години на ХХ век на новия храм-паметник „Архангел Михаил“, който е обявен за паметник на културата от национално значение. По-малкият син на х. п. Евстатий – Саво х. п. Евстатиев е учител в Старосел и Стрелча, където се включва в революционната борба за освобождение. Избран е за делегат на Оборище.

         Вторият син на поп Стайко п. Проданов – поп Ганчо е имал трима синове, от които двамата са също попове. Това са поп Стайко (1826-1881 г.) и поп Продан (1828-1893 г.). Синът на поп Стайко – Димитър поп Стайков е завършил епархийската гимназия в Пловдив при Найден Геров и Йоаким Груев, след което е учител в Стрелча. Секретар на революционния комитет и взема живо участие във въстанието.

          Третият син на поп Стайко и внук на Продан Граматик е доста образованият и авторитетен поп Добри, бащата на Рафаил Попов. Той е имал шестима синове и една дъщеря. Двама от синовете му са висши духовници – Райко (епископ Рафаил Попов) и Стоян (архимандрит Софроний), а по-младият им брат Продан е кмет на българската община в Одрин. По препоръка на епископа синът на по-големия му брат Добри Стайков Попов (1850-1873 г.) е приет в духовна академия в Рим, но се разболява и умира там.

         Такъв е възрожденският корен и благотворното обкръжение, в което е израснал и възпитан знаменитият епископ Рафаил Д. Попов. 

        

ОКРЪЖНО ПИСМО И СЛОВО НА

РАФАИЛ ПОПОВ

През 1865 г. в Цариград е публикувано:

„ОКРУЖНО  ПИСМО НА ПРЕОСВЯЩЕННЬIЙТЪ ГОСПОДИН РАФАИЛ  ДО СЪЕДИНЕННЬIТЬI  БЪЛГАРЬI“

В тази публикация е поместено и: „Слово което Негово Преосвещенство Г-нъ Рафаилъ каза в първьйтъ день (1865 Ноемврiя 8) следъ ръкоположенiето си в църквътъ на Сан-Бенедето“.

Ето някои характерни извадки, които илюстрират неговото родолюбие, начетеност  и  дълбока вяра в делото, на което се е посветил:        

        „Радвайте се винаги за Бога, Прелюбезни ми братя…

Радвам се и аз заедно с Вас. И как да не се радваме и веселим, когато се сбъднаха мечтите ни… Но да не забравяме,че всичко което стана е с божията помощ и с помощта на тримата славни архангели – св. Михаил, св. Гавраил и св. Рафаил…

Искаме ли дълго да опазим тези радости, да ги споделяме с нашите съотечественици и ги предадем на потомството си не трябва да изоставяме пътя, който сме поели, подкрепяни от тримата архангели, на които Ви моля да поверите заедно с мен покровителството на нашата БЪЛГАРСКА СЪЕДИНЕНА ЦЪРКВА…

Свидетели сме на голямо изменение в състоянието на нещата и в сърцата на хората. Но кой ги направи тези изменения?

Бог прелюбезни ми братя. Той просвещава всеки човек, който идва на света и го прави разумна твар… Човек не може да направи един косъм бял или черен нежели да преобрази света без невидимата помощ на Бога…

Да, нека кажем дързостно и на висок глас, днес и всякога – щастливото изменение, което стана в духовното и гражданското състояние в България навред е очевидна работа на Бога…

Въобще Фотий бе наместил незаконната си власт на мястото на папската. Вие сте свидетели как постепенно фотиевата власт се разпада…

Не е ли истина, че в Русия е учреден един синод от владици, които Императорът подбира, назначава и тронясва на тези длъжности, и се ръкополагат също с негова заповед? Не е ли истина, че в Сърбия Князът назначава митрополита, който по негова заповед се ръкополага? Не е ли истина, че в Молдо-Влахия Князът вече прилага властта, която гръцкият Патрик имаше?… Не е ли истина, че в цяла Мала Азия, в Палестина и в Египет почти всичкото народонаселение е станало мюсюлмани? Не е ли истина,че навсякъде в България нашите съотечественици изхвърлиха из богослужението си името на фотиевия наследник и на избраните от него владици? Накрая, не е ли истина, че една БЪЛГАРСКА НЕЗАВИСИМА ЦЪРКВА се въздига пред вратите на Фенер, и че нашите смели съотечественици пренебрегват незаконната власт на „великата“ църква до самите ù врата? Бог посмири фотиевите наследници и ги наказва за неблагодарността им към Папата… Всеки знае, че за да унизи Антийохския, Александрийския и Йерусалимския Патриарси, цариградският горделиво се нарече Вселенски Патриарх…

За отхвърлянето на фанариотското иго най-голяма заслуга имат двамата големи светци – братята Кирил и Методий…

Гръцката църква е турила еретика Фотий в реда на светците, а нашите преголеми свети Кирил и Методий е отхвърлила. Оспорва статуса им на светци…

Католическата църква обаче е турила в календара си двамата наши славни съотечественици, в реда на най-големите светци, а Фотия е турила в реда на най-големите злодеи и еретици… Моля да запомните добре това дело, защото може да послужи за светилник на мнозина от Вас, както е послужило и на мене…

Наистина едно време се колебаех също между гръцкото православие и католичеството. Боях се да не би да оставя вярата на нашите апостоли св. Кирил и св. Методий. Но полека-лека светлината изгря в душата ми и накрая аз се запитах: Св. св. Кирил и Методий православни ли бяха или католици? Ако не бяха католици, мислех си, защо Папата ги бе натоварил да проповядват християнството на езичниците в България, Унгария, Моравия и даже Русия? Защо, ако не бяха католици, когато се завръщаше от Хазарите св. Кирил не даде на гръцкия Патриарх мощите на папата св. Климент, които бе намерил в Херсон, а ги занесе в Рим и ги даде на Папа св. Николай да ги тури при мощите на св. Петър и други папи? Ако не бяха католици, защо папа Адриан II и двамата бе ръкоположил за владици и ги изпратил в Моравия, Бохемия и Унгария да покръстят тези народи? Ако не бяха католици, защо вместо от Фотий, поискаха и получиха съгласие от папа Йоан VIII през 880 година да извършват литургии на български? Най-после, ако не бяха католици, защо св. Кирил пожела да бъде погребан в църквата св. Климент в Рим?...

Вие разбирате, прелюбезни ми братя, какъв избор можеше да направи съвестта ми…

Позволете ми да ви припомня какво направиха двамата свети братя против фотиевия еретизъм. Предвидил злото св. Кирил бе казал на Фотий „Колкото и да се грееш на твоите светлини (учения), те обаче не затъмняват черните изпарения на сребролюбието и завистта ти“…

Св. Кирил се бори срещу гонението на св. Игнатий от Фотий и неговия софизъм. Но като разбра, че византийците са увлечени от фотиевите учения, заедно с брат си Методий занесоха евангелието при варварските народи, за да ги просветят и предпазят от фотиевото учение. Методий отиде в България като живописец, а Кирил се упъти към хазарите в Русия, като философ. По-късно съединиха силите си и занесоха евангелието на хората в Бохемия, Моравия и другаде… Те спряха развитието на гръцката ерес…

Какви са заслугите на нашите двама апостоли?

-Изнамериха нова азбука;

-Преведоха свещените книги на старобългарски език

библията и всички литургии;

         -Влиянието на гръцкия Патриарх бе спряно там, дето азбуката на Кирил и Методий се изправи срещу него…

Аз изповядвам, че много пъти и в разни обстоятелства гръцката патриаршия е сполучила да ни измами, и че е могла благодарение на тъмнините, които просташкото ù духовенство бе въвело в България, за да ни накара да вземем фотиевото православие, за православието на светите ни апостоли Кирил  и Методий

Но колкото за азбуката им и за свещените книги, които бяха ни превели, никога гръцката патриаршия не може да ги изкорени от нас. Тази азбука и тези книги са били крайъгълният камък, върху който всичките сили на гръцката ерес са се изпотрошили.

...

Без съмнение това ни е причинило големи гонения, клевети и заточения. Да не говорим за нашите владици, свещеници и градоначалници. Какви ли не гонения, клевети, заточения претеглиха тези смели българи, които от известно време почитат кириловата азбука, които ни научиха да четем и да пишем и които съчиниха няколко книги, като народни граматики и други класически книги...

Благодарение на нашите двама славни апостоли победата остана наша. Победа още незавършена, колкото в книжовно отношение толкова и във вярата. Но победа безспорна!...“

ИЗ ДНЕВНИКА НА  ЕПИСКОП РАФАИЛ ПОПОВ

         Малцина са българите преди освобождението от петвековното турско и гръцко иго, които са прозрели  необходимостта и историческата отговорност   да водят лични дневници на своя живот. Преодолявайки  голямата си ангажираност в управлението на новосъздадената и разширяваща се религиозна общност, воювайки срещу силното гръцко духовенство, срещу турските ограничения и срещу вмешателството на поляците-мисионери, епископ Рафаил Попов е намерил сили да отрази житието и битието си и да създаде истински исторически паметник за онази велика епоха. Време на общонационален подем и устрем към духовно и национално обособяване и освобождение, на стремеж към преодоляване на вековната изостаналост и усвояване достиженията на западната цивилизация. Записките в дневника илюстрират дълбоката увереност както в делото на което се е посветил, така и високият му личен морал, образованост и организаторски способности. Не случайно  Патриарх Кирил, проучвайки съдържанието на дневника лаконично отбелязва: „учил се“, „пише добре“, „просветен“, „историчен“, „упорит“, „усърден“,  „амбициозен“ и пр. Това е оценка на принципен противник на Унията.

         Трябва да се подчертае, че в спомените и записките той не си позволява хулене на източноправославната вяра. За него основни врагове са гръцките  фанариоти и „Московитите“ т. е. царската власт в Русия и нейните дипломатически представители. Съобразявал се със султанската власт, без да престава да се съпротивлява на ограниченията, налагани от паши, валии, министри и др.

         Дневникът на епископ Рафаил Попов е ценно историческо градиво, историческо съкровище, автентично документално наследство. Той е свидетелство за ежедневната възрожденска работа на един просветен родолюбец. Съвременният читател ще се докосне до истинското съдържание на борбата за национално-църковна самостоятелност. Той ни показва наивността, но и душевната чистота на епископа, вдъхновението, с което преодолява трудностите, за да служи на делото за национално възраждане. Този дневник твърде малко говори за лишенията и битовите проблеми на автора, а основно за проблемите на църквата и хората.

          И такa на 1 юли 1873 г. в една голяма тетрадка пагинирана до 151 страница се поставя началото на „Дневника на Рафаил Добрев Попов, епископ, управител на съединените българи, назначен за всекидневни литургии с малки някакви ежедневни подробности“.

От тази дата до края на живота си той накратко, но педантично отбелязва всекидневната си дейност. През месец март 1875 г. той е в Солун и развива, не без успех, забележителна дейност в борбата срещу гръцкото духовенство и гъркоманите в Македония. Това предизвиква остра реакция на Патриаршията и руското посолство, които принуждават турските власти да блокират дейността му. Усилията на католическата църква и консулите на западните държави за противодействие са безрезултатни. Рафаил Попов получава заповед от Великия везир да напусне Солун и да се прибере в Цариград. В тези тежки за него дни, той намира сили в себе си, за да отрази съвсем лаконично основни събития от своя живот преди започването на дневника си. Навярно той е водел и тогава някакви паметни бележки, защото правят впечатление датировката на събитията и точните имена на участниците.

Започва с „частни мои бележки“, а именно със своята биография.

Завършил училище в 1849 г. и отишъл за учител в с. Попинци, Татар Пазарджишко на 20 октомври. Там учителствувал до 26.Х.1851 г. На 8 ноември 1851 г. баща му го отвел в Пловдивското училище при Найден Геров, дето учил до 12 април 1852 г. Върнал се в Панагюрище, след което на 16 април 1852 г. е назначен за учител в с. Поибрене. Там престоял една година. На 7 януари 1854 г. през София отишъл учител в Берковица. Дал си оставката на 6 август с. г. по споразумение с духовника Пархомий Рилец (Цвятко Димов, Махмуд Ефенди, авантюрист) тръгнал за Враца с намерение да се замонаши. Врачанският владика Доротей  се опитал да го увещае да се откаже от намерението си  и да го изпрати за учител в Оряхово, но той  постоянствувал и с Пахомий отишълл в Карлуковския манастир „Св. Богородица“, където бил подстриган за монах. на 24 август 1854 г. от игумена Серапион. След това обикалял Плевен и селата като таксидиот. Преследван от Доротей Врачански той напуснал и през април 1855 г. се върнал в Берковица, където станал отново учител до 23. април 1859 г., въпреки че отец Пахомий му пречел. След това имал намерение да се върне в Панагюрище, но Пахомий го убедил да остане при него още 9 месеца.    

На 20 януари 1859 г. отишъл в Рилския манастир. Тогава митрополит Авксентий, който се намирал в манастира, го взел за певец и го ръкоположил за дякон на 15 август 1855 г. На 20 ноември с. г. тръгнал с Авксентий за Цариград, който имал намерение да си изпроси от Патриаршията някаква епархия.

На 3 април 1860 г. (Великден) Рафаил служил заедно с Иларион Макариополски, когато било изхвърлено името на Вселенския патриарх Кирил и било обявено отделянето на българите от гръцката Патриаршия.

На 18 декември 1860 г. оставил Авксентия и приел Унията с Римокатолическата църква.

На 23 март 1861 г. отишъл с архимандрит Йосиф Соколски в Рим за ръкополагането на последния за български униатски архиепископ.

През месец юни с.г. Соколски станал „жертва на московците с измама от П. Р. Славейков“, като го отвлекли в Одеса.

На 24 август 1861 г. Рафаил бил ръкоположен за свещеник от архиепископ Павел Брунони в църквата „Св. Йоан Златоуст“ в квартал Пера.

        На 25 октомври с. г. със „заповед на Правителството и съединената българска Патриаршия“ отишъл в Одрин за началник на съединените българи.

През януари 1864 г. „народът и църквата“ го избрали за началник на „всички съединени българи в Цариград и навред“, за което получил берат (султанска грамота за даване на привилегии и правдини на поданиците му) от Високата порта.

На 20 май 1865 г. отишъл в Цариград да получи кръст и пръстен, изпратени му от папа Пий IX, заедно с вула (папска грамота, скрепена с оловен печат) за назначаването му за Администратор на съединените българи.

През месец октомври с. г. по поръчение на Папата в Цариград пристига от Виена украинският униатски архиепископ Йосиф Сембратович, който на 7 ноември 1865 г. ръкополага Рафаил Попов за епископ в Цариградската църква „Св. Йоан Златоуст“.

През 1866 г. посетил съединените села в Одрин, Димотика, Узунджово, Ортакьой , Малко Търново, където осветил църквата „Св. Петка“. Придружавали го отец Галабер, поп Пею, о. Симон и брат му Продан. По-нататък пише: „В същата година дойдохме в Цариград и като се снабдихме с емирнаме от Високата порта, тръгнах за Солун дет посетих Юнджуларе и Енидже Вардар, в които осветих и църквите им. После ходихме в Битоля, Прилеп, Велес, Тиквеш, Охрид и манастира „Св. Наум“. Върнахме се през септември в Битоля, Солун и Цариград.“

Следват „разни бележки, важни за 1867, 8, 9 год.“

„В 1867 г. през юни месец тръгнахме с о. Галабер и о. Стефан Никита за Рим по случай 1800 годишний празник на Св. Петър, в който ден се канонизираха няколко свети мъченици… Бяха около 500 владици от разни народности… През юли се върнахме с о. Стефан в Цариград, а о. Галабер  (помощник и съветник на епископа) отиде във Франция.

През 1868 г. посетихме с о. Галабер и Продан, брат ми, всичките съединени села в Тракия.

В 1869 г. през ноември месец с о. Галабер и брат ми Софроний отидохме в Цариград,  ... и от там за в Рим, където и пристигнахме за празника на безскверното зачатие на Пресвета Богородица. В тоя ден се почна Вселенския Ватикански събор, на който присъстваше сам Папата Пий IX и около 750 владици от всичката Вселена, освен схизматиците гърци и московци, които упорстваха в ината си.

Тоя събор вселенски следва до юни 29, празника на св. Петър 1870, където се прогласи св. отец Пий IX за непогрешим относно църковните управления.

 През юли оставихме Рим и тръгнахме за Марсилия…От тоя град отидохме в Ним, в който стояхме 5 дни и подир- за Виган, в къщата на о. Д`Алзон, началник на обществото „Успение на Пресвета Богородица“, където проседяхме четири дена, върнахме се в Ним. Оттам през Монпелие за село Монбазен, отечеството на о. Галабер.

На 2 август 1870 г. тръгнахме от Ним за Лион и Париж, дето и пристигнахме на 3 с. м…, в къщата на обществото  отец Галаберово. На  4 с. м. сутринта тръгнахме с о. Ироним  и Софроний за Еркюю, отечеството на Монсиньор Плюим (апостолически делегат в Цариград). Там престояхме една нощ и като ни възблагодари твърде много тоя отличен и богат свещеник,върнахме се в Париж. Обиколихме Версай и няколко места околни.

На 25 август оставихме тая чудна французка столица  и тръгнахме с брат ми Софроний за Гренобъл при г-н Жирард, когото наименувах Екзарх български. С него заедно ходехме на чудния манастир „Нотър дам де ла салет“, който е съзидан на върха на Алпийските планини. Тук отстояхме три дни, а на връщане посетихме други два манастира, където стояхме два дни и се върнахме в Гренобъл. Много ни помогна г-н Жирард в това пътуване. От Гренобъл се отправихме за Ним и Марсилия и през септември в Цариград пристигнахме.

Праз тая година и месец италианците на Виктор Емануил превзеха Рим. Наполеон III се предаде като роб на прусианците, които победиха французите и минаха през сред Париж с всичкото си войнство. Франция прогласи републиката и плати 5 милиарда франка разноски на прусите.

В 1870 г., ноември 1, венчахме брат ми Продан с Мариго Доганова.

В 1871 г. през август отидох в Цариград и проводих поп Димитър за Едирне по причина на болестта му и замених го с брат ми Софроний, когото оставих наместник мой в Цариград. На 26 декември 1871 г. роди се Дона Проданова и кръстихме я на 6 януари 1872 г., а възприемник – Константин Найденов.

През 1872 г. в април монсеньор Плюим, делегат апостолически, посети Едирне. Май 9 представи се (починал) о. Димитър о Господе и на 10 погребахме тържествено. На 20 юни ръкоположих дякон Никифор Дончев за свещеник. На 24 юли представи се о Господе о. Христофор, възпитаник на Рим, от сипаница.

На 25 август тръгнах за Пловдив с г. Лудвиг, Продан и фамилията му, Ганчо, Танчо, Георги Галчев и Брайко Панчев. От Пловдив отидох в отечеството си Стрелча, дето пристигнах на 29 того, като ме посрещнаха всичките съотечественици тържествено. Бавих се в селото 12 дни и се върнах през Пловдив в Едирне.

На 12 ноември 1872 г. венчах брат ми Ганчо с Анна Матеова, кум Нейко Тодоров в църквата „Св. пророк Илия“ в Едирне, Керишхане.

През 1873, май 19 отидох с о. Галабер и брат ми Ганчо за Цариград.

На 15 август пристигнаха от Рим тримата ни свещеници: о. Данаил, о. Епифаний и о. Михаил.

На 15 октомври проводихме две деца в Рим, Христо Кондов от Казанлък и Петър от Дервишка Могила и в тоя ден върнах се в Едирне.

На 29 ноември представи се о Господа братанеца ми Добре Стайков Попов в Рим, дето следваше науките си от 6 години в гръцкото (Униатско) заведение в тоя град, в първата година на богословието. Почина на 23-годишна възраст. Вечна му памет.

На 1874 г. 17 януари роди се Станислав П. Попов и кръстиха го на 27 същия, възприемник Константин П. Найденов.

Февруари 3 пристигнал от Солун Негово Преосвещенство г. Нил Изворов в българската съединена канцелария в Цариград и присъединил се с Римската църква. На 8 с. м. тръгнах за Цариград с железницата, придружен от о. Галабер, о. Стефан и брат ми Продан. Пристигнахме вечерта при г. Нил и Софроний в къщата на г. Симоне – арменокатолик.

През тая година на 10 януари почна да се гради Българска патриаршия и църква в Цариград, Галата. Цяла година работеха дюлгерите. На 31 март Пасха  Негово преосвещенство г. Нил прие дозволение от св. о. Пий IX и служи първа тържествена служба в „Св. Бенедикт“ и ръкоположи Софроний Д. Попов за архимандрит.

На 24 април Монсиньор Нил с о. Галабер тръгнаха за Едирне. Аз останах в Цариград, дето седях до 13 септември.“

Важни бележки от Рафаил Д. Попов, писани в Солун 1875 г., март 13.

„1874, септември 3, ходих при министра на вънкашните работи Ариф паша, при Садразам и Бегликчи бей и дозволиха ми да отида за Македония, за което дозволение чаках в столицата осем месеца.

Септември 13, тръгнах за Едирне да посетя съединените, и Монсиньор Нил и да се сдобия с високата заповед до Солунския валия.

На 24 септември тръгнахме за Соуджак с Н. П. г. Нила, архимандрит Иван Ваклидов и архимандрит Стефан Никита, игумен на Соуджакските манастири в тези села. Пристигаме вечерта в манастира. Тук се бавихме една седмица, като разисквахме работи относително съединението и за Македония. На 1 октомври оставих манастира и с архим. Ваклидов тръгнахме за Едирне

Снабден с емирнамето за Македония тръгнахме на 18 октомври 1874 г. за Цариград и на 24 с. м. за Солун, гдето пристигнахме на 28.

Нa 30 октомври направих официална визита на валията Юмер Фавзи паша, осведомих го за причината, за която съм дошел и дадох му емирнамето, отнасящо се за това. Със заповед на пашата на 7 ноември тръгнах за Юджиларе (съединено село), дето се бавех три дена и на 28 т. м. отидох в Енидже Вардар, дето поседях 12 дена и върнах се в Солун.

При всичките мъчнотии, които посрещнах от страна на пашата за отиването ми в Кукуш, градът, който наново се присъединява, аз сполучих да издействам позволение, чрез един махзар, проводен до мене от същия град и подписан от 550 подписа и печати.

На 24 декември 1874 г. тръгнах за Кукуш и вечерта пристигнах в къщата на коджабашията г. Атанас Кукувалъ.

Двама-трима гъркомани се мъчеха извардено да ни възпретат да служим в църквите (като православни уж тем принадлежали). Множеството съгласно с мене победихме интригите и плановете им унищожихме.

На 4 януари 1875 г. аз тържествено влезнах в катедралната църква „Успение пресветая Богородица“ и отслужих архиерейската си служба с трима свещеници и около 2000 души присъствуващи. В началото на службата опитаха се гореказаните гъркомани да възпрат всичките църковни церемонии с дивите си гласове, но множеството ги изгони и те не се видяха вече измежду верните.

На 6 с. м. в ден Св. Богоявление тържествено отслужих в манастира „Св. Георги“ (една четвърт извън града). На 17 с. м. в църквата „Св. Богородица“ ръкоположих дякон; на 18 в църквата „Св. Атанас“ в самия му ден ръкоположих свещеник; на 19 с. м. венчах две сватби в катедралната църква „Св. Богородица“ и така цялото население благословиха Бога и молителствуваха дълголетието на Негово Б. Султана и негово светейшество Папата.

На 22 с. м. оставих в пълна благодарност съединените в града и през село Бугариево и на заранта на 23 пристигнах в Солун.

На 11 февруари 1875 г. приех две прошения от Малешево за присъединение. На 18 с. м. от Струмица и Петрич, Мелничка епархия, но правителството ми възбрани да отида.“

На 23 март 1875 г. Рафаил Попов написва биографичните си и други важни бележки за живота и дейността си преди юли 1873 г.

„Март 25, оставих Солун и тръгнах за Цариград за поправление на висящите дела върху съединението в Македония, които главният управител солунски Юмер Фавзи паша не зема във внимание.

Юли 28. Върнах се от Цариград в Едирне. Август 24 на брат ми Продан се роди момиче и на 31 митрополит Нил го кръсти.

На 26 август тръгнахме за М. Търново и на 29 с. м. пристигнахме. На 6 септември отидохме в Мегалово и на 8 с. м. осветих църквата им „Възнесение Христово“ и подстригах Киро Радославов за инок и Градю Кирев свещеник.

На 11 септември пристигнахме за Сазлъ кьой през Топузларе и Гаджилово в Соуджак и тук на 21 с. м. служих тържествено и ръкоположих дякон Гавраил за свещеник. Подстригах и 13 калугерици в манастира и на 23 с. м. додох в Едирне.

На 9 октомври тръгнахме с о. Галабер и архимандрит Стефан за Ейла Гюню и на 13 с. м. се върнахме в Едирне.

Октомври 26 Н. Преосвещенство г. Нил Изворов ръкоположи Григорий (Градю) Киров от М. Търново за дякон в малката църква „Св. Димитър“.

На ноември 21 ръкоположих дякон Григорий Киров от М. Търново за свещеник в параклиса на отците-поляци в Калето – Едирне….

Следват подробни, макар и кратки бележки за дейността на  епископа по години, месеци и дни от м. август 1873 г. до смъртта му през м. февруари 1876 г.

ИЗ КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА НА ЕПИСКОП

РАФАИЛ  Д. ПОПОВ  ( 1875 г.)

В Централния държавен архив се съхранява огромният архив на българския патриарх Кирил. В него се пази част от книгата и черновите от кореспонденцията на епископ Рафаил Попов. Как са попаднали тези материали в архива на патриарха е друга тема. Запознаването ни със съдържанието ù ни дава възможност да се потопим в онова героично време на българското възраждане. Време на национално осъзнаване и борба за налагане на българския език, просвета и църковна самостоятелност. Тази кореспонденция илюстрира мащабната, самоотвержена, безкористна и упорита дейност на бележития народен будител Рафаил Добрев Попов. Ограниченото място в настоящето издание ни налага да представим твърде бегло съдържанието на кореспонденцията.

Дата	Изходящ номер	Адресат и кратко съдържание
22.02.1875	32	До Слав х. Танчев – ученик в българо-католическото училище – Одрин
22.02.1875	34	До почитаемите ученици в българо-католическото училище и отците мисионери  от обществото Възкресение господне в Едирне.
20.02.1875	35	До Антони Грасиели – архиепископ и апостолически делегат Цариград.
23.02.1875	36	До г-н Теста, наместник на апостолически делегат в Цариград. (Вж. стр.   )
16,02,1875	19	До архимандрит Софроний и съединената в Цариград българска община. Относно замяната на починалия канцеларин на общината.
24.02.1875	46	До кардинал Франки – префект на Пропагандата в Рим. Относно дейността му в Македония в края на 1874 и началото на 1975 г. Отговор от Франки. (Вж. стр.   )
24.02.1875	47	До о. Венедикт Манони – директор на католическото училище в Рим относно смъртта на племенника му Добри. (Вж. стр.   )
28.02.1875	56	До Ант. Грасиели – Цариград – повтаря информацията дадена на Пропагандата в Рим за извършеното в Македония. (Вж. стр.   )
01.03.1875	57	До архимандрит Иван Ваклидов, относно училището в Малко Търново и разногласията с поляците.
02.03.1875	58	До Димитър п. Георгиев в Кукуш, относно затварянето на църквата в града от турския паша и предаването ù на гъркоманите.
02.03.1875	59	До архимандрит Софроний – отговор на писмото му за рапорта на Монсиньор Грасиели.
04.03.1875	60	Отговор на писмото на брат му Ганчо
05.03.1875	61	До българската община в Кукуш, относно спора им с гъркоманите за владението на църквата. (Вж. стр.   )
05.03.1875	62	До Димитър п. Абаджиев, учител в Кукуш.
09.03.1875	63	До отец Епифания от Юджиларе, отговор на писмото му от 06.03.
10.03.1875	64	До Георги Голчев в Едирне – отговор на две негови писма
11.03.1875	65	До Софроний Д. Попов в Цариград. Приключил махзара на 650 кукушани до великия везир за връщане на църквата им, присвоена от гърците.
11.03.1875	66	До г-н Атанас Кукувал – отговор на писмото му от 10.03.
?	67	До г. Димитър Абаджиев в Кукуш – отговор на писмото му от 11.03
17.03.1875	67	До Софроний Д. Попов в Цариград – отговор на писмото му от 12 т. г. Относно тескеретата, за които препятстват от Екзархията. За махзара кукушки, за емирнамето и вестници.
18.03.1875	69	До г. Стойчо Балджов – канцеларин на българо-съединените – Цариград
15.03.1875	70	До г-н Христо Арнаудов в Ортакьой в отговор на писмото му от 27.02 с някои подробности върху Унията.
18.03.1875	71	До Монсиньор Грасиели – апостолически делегат в Цариград. Задължих г. Бонети  да му пише отговор на неговото.
18.03.1875	72	До френския консул в Солун – за заповедта на пашата да си отида на Цариград.
18.03.1875	73	До г-н Киари – австрийски консул в Солун за заповедта на пашата.
21.03.1875	74	До негово височество Юмер паша  за такририте, които съм дал на Мухтубчи бей и каймаканина на Кукуш за църквата и поповете ми в Кукуш, за поп Иван да си отиде в Малешево свободен и да отида да посетя Малешево.
21.03.1875	75	До г. Димитър п. Георгиев – за такрира,  който  ще подам на пашата и за момчето Костадинево, което ще приеме г. Бонети в училището
22.03.1875	76	До г-н Фавериал – началник на обществото на лазаристите в Битоля, за Лука Въжаров да го приеме в училището си в Битоля.
23.03.1875	77	До поп Димо в Солун за парите, които иска, да има малко търпение.
23.03.1875	78	До поп Стоян Мокрев в Енидже вардар, за същото.
23.03.1875	79	До отец Епифания в Биджуларе за отиването ми в Цариград.
25.03.1875	80	До архимандрит Ваклидов в Едирне, за такрира, който подадох на пашата и за отиването ми в Цариград.
24.03.1875	81	До отец Галабер, че отивам  в Цариград и той да дойде от Едирне при мен.
24.03.1875	82	До почитаемата община в Кукуш, за отиването ми в Цариград.
25.03.1875	83	До Дим. п. Георгиев последното за тръгването ми от Солун.
25.03.1875	84	До отца Епифания, за парите, които оставих.
25.03.1875	85	До поп Стоян и поп Дима, за тръгването ми в Цариград.
26.03.1875	86	От Кавала – до Продан – брата ми и Ганчо в Едирне.
30.03.1875	87	На негово преосвещенство г. Нил Изворов епископ Смоленски, за пристигането ми в Цариград от Солун и за виждането ми с Бегликчи бей и Сафет паша, Арджие пазар в Едирне.
30.03.1875	88	Цариград, до отец Галабер да доде в Цариград  от Едирне.
03.04.1875	90	До Димитър п. Георгиев в Солун, за визитите на посланиците австрийски и французки, при арджието и Бегликчи бей, и за такрира, който подадох на Сафет паша арджието и векилин в Солун и за църквите.
02.04.1875	89	До Негово височество Сафет паша, министърът на вънкашните  дела, Такрир за векилин в Солун и за църквите в Кукуш да се отстъпят на съединените.
03.04.1875	91	До почитаемите членове на общината Кукушка за такрира, подаден на арджието.
03.04.1875	92	Цариград. До отец Бонети в Солун, за пристигането ми и за парите да ме почака.
03.04.1975	?	Телеграф от архимандрит Никита от Едирне. Днес четвъртък, Галабер, архимандрит  Ваклидов тръгнаха за Цариград. Никита.
07.04.1875	?	Телеграф от отец Никита в Едирне. За българокатолически епископ Рафаил. Дамий болен, п. Желязко трябва в Мегалово, Търново без свещеник, какво да правим, човекът чека. Никифор.
07.04.1875	93	Отговор. Молете отец Тома да проводи един от свещениците си в Търново за пасхата само. Рафаил.
07.04.1875	?	Телеграф от Солун на Кукуване. На българския униатски началник Рафаил. Посредством митрополията от властта два пъти се разбиват  църквите, вчера ги отвориха, просим царското правителство поповете непременно да служат, народът с нетърпение чека, иначе грози голямо зло, незабавно чекаме отговор телеграфически. За Кукуш Теню Тодоров. Хаджи Георги.
08.04.1875	94	Отговор на телеграфа. Цариград. Г. Бонети лазарист. Известих правителството за телеграфа, отговорих, истиляма правят за числото на съединените.
09.04.1875	95	До о. Нил Изворски за тръгването на архимандрит Ваклидов за Едирне и да слезе по празниците на Пасхата в Киришханата. Църквата.
09.04.1875	96	До архимандрит Никита п. Соуджак. Отговор на писмото му от 9 март и на писмата. Потвърдих подписа му.
09.04.1875	97	До г. Георги Горчев в Соуджак, за отговор на неговото от 10-30 март и за вестника му. Който иска да го издава. Да се остави от това намерение.
09.04.1875	98	До Христо Ваклидов в Едирне, за отговор на неговото от 2 т. м. Форинта на архимандрит Ваклидов.
09.04.1875	100	До брат му Продан в отговор на негово писмо.
11.04.1875	101	Цариград. До г. Димитър п. Георгиев в Солун,  на неговото от 1 април и за телеграфа кукушки, че приях и отговорих и за истиляма, който прави Портата за Кукуш.
24.07.1875	102	Отговор на кардинал Франки – Ватикана, на писмо от Рафаил Попов. 09/21 юни. (Вж. стр.   )

СХОДНИ СЪДБИ

От северната и южната страна на Средногорския първенец и  хайдушки закрилник – връх Богдан, са разположени две исторически селища – Карлово и Стрелча. И двете са известни с бунтовния дух на населението си, което не се е примирило нито с турското робство, нито с асимилаторските амбиции на гръцкото духовенство. В тях са се родили видни българи, допринесли за оцеляването и освобождението на народа ни.

Карлово е родното място на Васил Левски – титана на национално-революционната борба на българите. В Стрелча е откърмен Рафаил Попов – един от първенците в национално-църковната борба. И двамата стават жертва на поробителите.

Животът и дейността на двамата показва удивително сходство, независимо от възрастта им. (Рафаил е роден през 1831 г., а Левски – през 1837 г.). И двамата израстват в обкръжение на църковни дейци. И двамата се подстригват за монаси. Рафаил Попов в Карлуковския манастир през 1854 г., а Левски – през 1858 г. в Сопотския манастир, където приема духовното си име Игнатий. И двамата стават таксидиоти, Рафаил на Рилския манастир, а Левски на Хилендарския манастир. Църковни певци са – Р. Попов в Рилския манастир, а Левски в Карловската църква „Св. Богородица“. В една и съща – 1859 г. и двамата са ръкоположени за дякони. Знаменателно е, че ръкополагането им е станало от двама видни, непокорни митрополити. Авксентий Велешки ръкополага Рафаил Попов, а Паисий Пловдивски – Левски. През 1861 г. тези митрополити заедно с Иларион Макариополски са заточени от турската власт по искане на Гръцката патриаршия.

И двамата са учили в Пловдив при Найден Геров и Йоаким Груев. Рафаил през 1851/1852 г., а Левски –1863 г.

Съзнавайки голямото значение на просветата и двамата са били учители: Рафаил – в Попинци, Поибрене и Берковица, а Левски – във Войнягово, Еникьой и Конгас.

През 1860/1861 г. Левски се включва в национално-революционната борба за освобождение от турското робство, а Рафаил Попов напуска гръцката източно-православна църква и се посвещава на Унията с римокатолическата църква.

Формално от този момент пътищата им се разделят, но фактически те продължават да са в първите редици на борците за национално и духовно освобождение.

Левски участвува в двете български легии в Белград, знаменосец е в четата на Панайот Хитов, буди народното съзнание и създава мрежа от тайни революционни комитети, за да намери смъртта си на бесилото през 1873 г.

Рафаил Попов създава и разширява броя на униатските общини, отвоюва църковни имоти от фанариотите, организира строителството на църкви и училища, отстоява българския език и източния обред в църковното служене, назначава учители, ръкополага свещеници и калугери. С дейността си допринася за признаването на българския етнос от турската власт,   за привличане вниманието и подкрепата на цивилизована Европа за каузата на българския народ. През 1876 г. и той става жертва пред олтара на отечеството.

ВИДЕН БЛАГОДЕТЕЛ

Мнозина, и млади и стари, и образовани и не до там образовани знаят за автора на духовния химн на България – „Върви, народе възродени“, за класическите басни: „Орел и охлюв“ и „Бухал и светулка“, и на много други стихове, афоризми, епиграми – гневна сатира на обществените и социални недъзи. Това е Стоян Михайловски (1856-1927 г.) един от великите българи – писател, общественик, журналист, съдия, адвокат, доцент в Софийския университет, член на БАН, депутат, председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903 г.) и пр.

Малцина обаче знаят, че за неговото развитие и израстване е допринесъл един знаменит стрелчанин – Епископ Рафаил Попов (1831-1876 г.).

Стоян Михайловски е син на видния предосвобожденски книжовник, общественик, почетен член на Българското книжовно дружество, цензор на българските книги в султанското правителство и виден борец срещу фанариотското духовенство – Никола Михайловски (1818-1892 г.), който е брат на владиката Иларион Макариополски.

През 1872 г. Стоян завършва Императорския лицей в Цариград, където е обладан от френските енциклопедисти – Русо, Волтер, Дидро. Съвсем естествено е било неговото и на родителите му желание да продължи висшето си образование във Франция. Товa наложило Никола Михайловски да се обърне с молба за препоръка от влиятелния тогава униатски Епископ Рафаил Попов. В отговор на тази молба Епископа му пише следното писмо:

„ Ваше Благородие,

 Писмото Ви с дата  22 декември миналата година приях и разумях добре.

Направих според желанието Ви рекомендация за Г-на сина Ви Стояна, която Ви провождам. Понеже съм имал случая да се запозная по-отблизу с Г-на Стояна не ми дава сърце да се съмнявам на неговото честно отношение и благонравие.

Като молителствувам Вас и цялото Ваше домородие от сърце моля приемете искрените ми почитания към Г-на Стояна, на когото желая добър успех в святото предпринимание, и оставам към Вас  с дълбоко почитание.

 Одрин.12/24 Януарий 1875 г.                                              

Р. Д. ПОПОВ

Епископ-управител на съединените българи“

През периода 1872-1874 г. Ст. Михайловски е бил учител в гр. Дойран и активно се е включил в борбата на българите срещу владиката-фанариот поради което е арестуван, бит и изгонен от града. Отишъл в гр. Солун, където по това време Рафаил Попов е отседнал при втората си обиколка на Македония. Двамата са се срещнали и навярно са организирали заминаването на Михайловски за Франция. В дневника си Епископа е записал на 6 март 1875 г.: „С. Михайловски, учител дойде от Дойран на стационара. Разходи.“  Очевидно Р. Попов е подпомагал и финансово надарения младеж за обучението му в Юридическия факултет в Екс ан Прованс – Франция.